Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Носеше на раменете си два кюпа, взети от колата, и вървеше с един крак през водата, а с другия по брега на езерцето, което беше покрай имота. И въобще не беше забелязала, че е минало толкова време. Беше по-хубава от всякога.

— Измисли ли начин? — попита го тя, а в себе си пошепна: „Колко горчилка на устните, като че цялата душа се е сместила там!“

— Да, измислих — отвърна той. — Ще слушаш с устата, а не с ушите.

— Как така?

— Това е начинът. Аз ще ти казвам стихотворение на своя език, а ти го слушай на твоя майчин.

— Това не са еднакви езици — каза тя.

— Там е работата. Ако си готова да слушаш, истината ще ти се открие в тишината между двата езика. Защото между езиците владее океани тишина. Натъкмил съм думите, които ще чуеш, да звучат еднакво и на моя, и на езика на твоята майка, но на нейния език те ще значат нещо съвсем друго. И ще ти открият тайната ми. На моя език техният смисъл е съвсем без значение.

И той започна:

Йерисена го слушаше внимателно и челото и се разведряваше полека, защото разбра, че в голямата му мечта няма жени или, по-добре казано, че в мечтите му са всички жени заедно със света в тях и че в бъдещето него го влече нещо друго, нещо наистина омайно и непреодолимо. Когато стигнаха вкъщи, тя, без да каже дума, извади от шкафа жълтите кавалерийски ботуши на Софроний и напълни раклите за из път.

— Отиваме с баща ти в Цариград. Право при онази колона, която държи медения щит.

Беше времето от годината „между два хляба“, когато Йерисена Тенецки и нейният любовник тръгнаха на Изток. Съгласно карантината трябваше да дочакат в едно ханче капитан Харалампи Опуйич и мисията, която той придружаваше. Йерисена спеше в колите, натоварени със снаряжение, младият Опуйич яздеше. През цялото време под копитата на своя кон той усещаше как откликват два пътя, как под горния цариградски път като кънтяща сянка звънеше, бързайки на Изток, пътят на римските легиони.

Пътят го водеше през областта, която зиме се наричаше „между кучето и вълка“. Когато в далечината съгледаха две кули, от всяка страна на пътя по една, ненадейно запукаха пушки. Опуйич смушка коня и зад завоя видя река. Тя миришеше на хайвер и носеше орехи, които тази година се бяха родили толкова, че клоните се чупеха и пълнеха водата под себе си с плод и листа. Насред реката като паяк лежеше окачен за пушека на червения си комин голям прогнил хан, а пред него група пътници целеха с пушките си нещо във водата.

— Не му давай, не да… не да-дай да мине — викаше един, заеквайки.

— Их, по дяволите, ето го, спря! — ядосваше се друг, като пълнеше пушката си.

Софроний Опуйич реши, че това е някаква празна работа, и влезе в хана да пита за стая.

— Има само една стая — каза му ханджията и ги отведе двамата с Йерисена на етажа, около който заобикаляше калдъръмен балкон. Калдъръмът на този балкон беше вече обрасъл с трева, а стаята някога явно е била боядисана в зелено. Имаше и печка, която се палеше отвън с фъшкии и слама, а отвътре на плоча се грееше вода.

— Най-хубавата стая в хана — каза момчето, извръщайки очи настрани, като че ще плюне.

— Виждам, че се упражнявате в стрелба с пушка — каза на вечеря Софроний на онзи, който викаше най-много при реката.

— Не ра-разбираш ти, господине, от това — отряза онзи. — Утре, като се ориентирате малко, ще почнеш и ти да се с-с-стреляш. Ами в коя стая ви настаниха?

— Да не са в зелената? — намеси се друг пътник в разговора. — Да знаете, ако сте в зелената, обърнете внимание какво ще сънувате нощес.