Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— А ти към кой от двата типа спадаш? От кой пол си? — попита я той с трепет.

— Към нито един. В известен смисъл аз съм без пол. И поне засега представлявам изключение. Аз съм третата обувка. Когато избирам, избирам онзи, когото най-много обичам.

— Значи наистина съществува трета обувка!

— Да. Стремя се да не се държа като другите жени. Не се подчинявам на законите за смяна на поколението на победителите и победените, защото това са норми на отношение от мъжки вид. Знам, че за мъжа светът се осъществява в някого другиго, а за жената — в самата нея. Знам, че когато сенките на вечерните растения излетят на небето, аз съм Дъщерята на победения. И обожавам баща си въпреки всичко.

— А нима не знаеш, че моят баща е убил твоя още миналата война, миналото столетие?

— Ти за това вина не можеш да имаш, виновен е моят брат Пан Тенецки, капитанът от австрийските войски, който е също такъв кръволок като баща ти капитан Харалампи Опуйич от френската конница. В техния случай вината може да се връща назад през времето. Затова не понасям високомерния боен ред на моите братя и техните другари, победители и насилници, които пък не могат мен да ме възприемат. Както не ме възприемат и техните жени. С трепет мисля за своите и техните деца, когато ще бъдат подложени на тяхното победоносно насилие, ако спечелят войната, която сега губите ти и твоите. Бих искала, ако доживея, да свърша в леглото с някой от тези слаби връстници на бъдещия ми син, и то повече като майка, отколкото като любовница, както те избрах и тебе като слаб син на един силен и побеждаващ баща. Избрах те, защото не те обичаха нито майка ти, нито сестрите ти, нито любовниците, а няма да те обича и дъщеря ти, ако я имаме. За мен ще бъде по-голямо поражение и най-страшно наказание в живота ми, ако не успея, ако бъда принудена да се завърна в силното ято на моите победоносни братя, към което принадлежат всички мои връстници и към които е принадлежал и твоят баща. Ще бъде край на моя път, ако бъда принудена да сваля третата обувка.

Но остави ме мен. Да видим къде си ти, тоест къде сме ние двамата. Ти искаш да се върнеш в твоята част, която продължава да отстъпва, марширувайки на северозапад. Това неминуемо ще свърши някъде във Франция. Не зная Франция ли е твоята държава, или не, но знам, че служиш на нейната войска. Знам също така, че държавата е необходимо зло. Най-многото, което можеш да очакваш от държавата, е да не ти плюне в супата. А войните? Говориш за народ, казваш, че се биеш за слава на нацията. А какво е народът? Виж ме мене. Аз съм на седемнайсет години. Връстница съм на човечеството, защото човечеството е винаги на 17 години. Това значи, че един народ е вечно дете. Той расте непрекъснато и неговият език, дух, неговите спомени и дори бъдеще му отесняват като дреха. Затова един народ трябва да сменя постоянно своята одежда — тя винаги му омалява, стяга го и се пука по шевовете от неговото уголемяване. И това е една тежка и радостна работа. Говориш за език. Насън всички разбираме всички езици. Сънят е нашата родина отпреди вавилонската кула. Насън всички говорим един-единствен велик праезик — на всички нас, на живите и мъртвите… И за какво са тогава войните? Защо се върви назад в историята? Всяко убийство е част от самоубийство.

— Наговаряш ме да зарежа своето военно занятие ли?

— Да. Искам да оставиш военното си занятие. Това е занятие на баща ти, не твое. Хайде да излезем от поражението и катастрофата, от тази кула в пламъци, за която напразно мислиш, че ни пази и ни носи сигурност и пари. Хайде да започнем отначало.

— Знаеш ли, душо моя, аз научих нещо във войната. Онези мои връстници, които загинаха по-рано, бяха по-мъдри и знаеха за света около себе си повече от онези, другите; по това ги познавахме и отгатвахме, че ще бъдат скоро убити. А те знаеха, че всяко убийство се върши с предумисъл от хиляда години… Онези, другите, които щяха да умрат по-късно, бяха по-глупави. Но всичко това нямаше никаква връзка с природната интелигентност или ограниченост на едните или другите. Значи съществуват два случая. Ние спадаме към втория случай.

— Как така?

— Ние сме щастливи любовници. Нали? А от щастие се оглупява. Щастието и мъдростта не вървят заедно, както не вървят заедно тялото и мисълта. Защото само болката е мисълта на тялото. Значи щастливите хора стават глупави хора. Едва когато се уморят от щастието си, любовниците могат отново да станат мъдри, ако и иначе са били. Затова недей сега да решаваме дали ще отпаша сабята…