Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Коя си ти? — попита я той повторно.

— Кой съм аз ли? Наричам се Йерисена Тенецки. Но все по-малко ми е ясно коя съм и все повече се чудя сама на себе си от това, което правя, и от това, което ставам. Вместо все повече, аз все по-малко познавам себе си. Превръщам се в странник в собствения си живот. И се радвам на това… А ти кой си?

— Има мигове на реката привечер, когато на една и съща мушица връхлитат и птица, и риба. Аз съм такава мушица, а това е такъв миг над реката. Но не си мисли, че ми е все едно кой ще ме изяде. Ти или някой друг.

Като изрече това, Софроний усети как цялото й тяло отново замириса на праскови и я целуна.

— Какво имаш под езика — трепна тя, — камък ли?

— Да, тук пазя една тайна.

— Дай ми я, дай ми своята тайна! — каза тя и в новата целувка камъкът смени устата, остана в нейната. Тогава Йерисена каза през камъка:

— Всяка вечер ангел извлича душата ми от моя живот, от моето тяло, като огромна мрежа, пълна с улов. Снощи с тази мрежа извлече нов улов. С моята душа улови твоята душа.

После той откри, че тя си маже устните и пъпките на гърдите с една и съща боя, и в полунощ изхвърли в нея семе на дванайсет струи, точно както изби часовникът на кулата.

Така започна една велика любов. А от великите любови се старее бързо. От великите любови се старее по-бързо, отколкото от дълъг, тежък и нещастен живот. Йерисена яздеше на своя конник далече през непознати пространства и се връщаше уморена, радостна и задъхана от дългия път. А утробата й оттогава все откликваше на ударите на камбаната. От любов нямаше време да яде. Понякога простираше вечерята на гърдите на своя любовник и ядеше, хранейки го едновременно с любов и с пюре. Сред общото нещастие и поражение те бяха щастливи, бяха успели и това никога нямаше да им бъде простено.

Нежит се роди на един мост на река Караш в Банат, когато в досадата си господарят му прекръсти сянката си. Туриха му безброй имена като „Неспоменник“, „Онзи там“, „Камък му в зъбите“, „Брат Божий“, „Нечестивец“. Но той смяташе, че е също като името си, и се страхуваше някой да не хвърли в огъня бележката, която пише. Пишеше най-вече с опашка, никога не садеше тикви сам, а някои обичаха да му плюят в ушите.

Порасна на Букумирското езеро в Черна гора, в камънака. Знаеше да пише, но не и да чете, защото ако прочетеше името си, веднага щеше да загине и от него да остане само шуплива кост. Не обичаше нито да му се виждат черните зъби, затова не се смееше, косеше чудни ботуши, обърнати е токовете напред, и казваше, че препича на себе си и че е по-бърз от ангела, въпреки че беше малко хром. Виждаха го как в прахоляка кара между децата обръч е онази своя опашка. Докато беше малък, се завираше в крачолите на мъжете, а на жените под полите, защото вярваше, че гръмотевиците тъкмо него търсят и най се страхуваше от тях. Обичаше да се оглежда в секира и щом загърмеше, изнасяха от къщи секирата да се огледа в нея, та да не удари гръм къщата.

Казват, че било негово задължение, ако някому дойде ред да вампиряса трети път. Тогава той водел този за трети път роден вампир по хорските сънища и го учел да заеква. Обичал да яха възрастни, да дои чужда стока, да се преоблича като женско същество, запасвал се с опашката си и се представял за годеница на някой младеж от града. Имал свой бръснар и купища братя по света. Всеки от тези негови братя говорел на различен език.

А той си сади къпини, може да изяде шега, да запържва чорба и да съкращава пътища. Ако го сънуват, децата се напикават в леглото. Знае езика на животните, обича музика, жените го мразят и го затварят в бутилка, защото мислят, че носи мъжка глава на женско тяло, но и му продават душата си, защото той знае, че Ева е изгонена от рая много след Адам, а освен това умее да удря с опашка или каквото там има, вадейки го от потурите си. Добър орач е, може да изоре и дъното на реката. Бои се от черно куче, кукуригане на петли и обича да седи на кантара във воденицата. Никога не търси компания, компанията е тази, която го търси, но се и бои от него. Казват:

— Ако тоя ти се хване за скута, отсечи си скута!

А той се бои от нож в речна кания и от глогови трънки. Хвърля конска сянка, навсякъде си е в своето село, но децата му се подиграват, като викат подире му: