Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Отведнъж той се намери в северозападния горен ъгъл на стаята и се видя как лежи на постелята, гол и с разпръсната по възглавницата коса. В нея имаше бели кичури, които той не разпозна веднага и които растяха очевидно по-бързо от черните коси на главата му, та затуй бяха по-къси. Около гърдите му имаше птичи кафез без дъно и покрив и, натикан в него, той трябваше да лежи неподвижно вътре, без да мърда. Въпреки че виждаше всичко това от своя ъгъл, поручик Опуйич не се беше удвоил — удвоили се бяха ризата му, ботушите и двурогата му шапка. Тогава той започна да умира, като най-напред изгуби пола си и усети, че собствената му риза му стана отведнъж тясна около бедрата и гърдите, ботушите — твърде големи, а шапката — малка. Видя от своя ъгъл на северозапад как очите му станаха пъстри като две змийски яйца. Умирайки, поручик Софроний Опуйич се превръщаше в собствената си майка, госпожа Параскева.

И тогава госпожа Параскева под ризата на сина си, която й беше тясна, усети ненадейно малкия Софрониев глад под сърцето като своя болка, а след това тази болка под сърцето като Софрониев глад. Така Софроний се сети за своята мечта и оздравя.

„Да, половината живот отива за нас, а другата половина — наистина за Бога. Така е редно“ — помисли младият Опуйич, засмя се и си напипа мустака — току-що наплетен като бич. По време на болестта някой го бе ресал.

Тогава го пренесоха в Земун.

Щом премина Елба в кал и дъжд и под вражески огън, капитан Харалампи Опуйич намери бивак в малък напуснат замък близо до град Торгау. Осем готически прозореца разсипаха със светлината си на осем овалното помещение, което служеше за библиотека, и също така на осем — всеки изстрел на оръдието, който се чуваше от бойното поле. Останалите части на залата бяха в полумрак и глухи. Около рафтовете с книги вървяха в кръг галерии, а в средата на каменния под на стаята беше поставена огромна вана във формата на бакърен цвят. Във вряла, добре подсолена вода лежеше заваден като мечка капитан Харалампи Опуйич, миеше от себе си калта и кръвта и предеше като котка, сърбайки леден чай от коприва с мед. По някое време ординарецът прехвърли чевръсто дъска през ваната и сложи отгоре й малък дървен чук. С опитни пръсти той сплете плитки на капитановата брада, после намести под тях реката и с чукчето ги изчука хубаво, за да се изцедят и добият добра форма. После метна на дъската бял пешкир и нареди на капитан Опуйич лека вечеря — първо малко сирене, сирено от женско и козе мляко, салата от мъжки домат и лук в олио, после пушен свински бут и чаша токайско вино от избата на приятеля на Харалампи — Виткович. Капитанът носеше това вино през войната от Йегра до Русия и обратно през Елба…

И изведнъж посред вечерята капитан Опуйич изстреля като от пушка:

— Defiguris sententiarum! Как беше той?

И започна да изброява, свивайки пръстите на лявата си ръка:

— Iterogatio, subjectio, anteoccupatio, correctio, dubitatio… Как беше по-нататък? Добре, че още ни расте коса на главите, а не трева — обърна се капитанът към своя ординарец, — вземи по този случай, mon cher, чаша токайско и да четем „Илиада“-та.

— Разбирам — отвърна ординарецът и прочете заглавието:

Илиада

Има зад моретата, край Троя, една вода, горчива и негодна за пиене. Тук край поилото, се събират жадни животни, но не могат да пият, докато не дойде еднорогът. А неговият рог е лековит и като сведе той глава да пие, размътва с него водата, но я прави сладка за пиене. И тогава и други жадни животни се напиват с него. А като си утоли жаждата и си вдигне рога от водата, водата пак остава горчива, каквато си е била. Е, докато еднорогът мъти водата с рога си, малко по-надалече я бистри с очи. И в тази бистрота като на длан се вижда цялото бъдеще на света. Много пъти тук идваше и чакаше с животните еднорога и моят брат Йелен Приямужевич …

— Ама наистина ли имаш брат? — прекъсна от ваната капитан Опуйич ординареца.

— Това не е моят брат, mon seigneur. Това е брат на онзи от книгата.

— Чети тогава нататък.

Много пъти идваше при тази вода и чакаше еднорога и моят брат Йелен Приямужевич. И веднъж, докато другите пиеха, той видя онова място във водата, което бяха избистрили очите на еднорога. И тогава пред него, безделника и никаквеца, се откриха в безкрая и се разтвориха безброй безсмислици, които виждаше толкова ясно, че се изпълни цял с тях. Гледаше все по-нататък и по-нататък през дните, които прииждаха като вълни, и непрекъснато ни разправяше какво вижда. А виждаше съботната си брада, преждевременно порасла за неделя, така че не можеше да я хване и среши. Сушата му се отвори и бъдещите растения зашумолиха в ушите му, и вкус на камъни затрополи в устата му. Броейки слънчевите години, той видя как огнената ябълка на Ева и Адам се пренася в нашия град Троя. И видя мене, своя брат Парис Пастиревич Александър, как по-стар, какъвто съм, забивам овчарската гега в шапката, преобувам чорапи и отивам в Спарта, за да изпиша с топнат във вино пръст любовна покана на масата на една хубава и чужда жена по име Елена. И след това видя как ще открадна тази жена като овца и ще я донеса в нашия град Троя и как поради това Троя ще вземе огнената ябълка и ще изгори до основи.