Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Откъде ти е това име Парис Пастиревич? Онзи е бил хубав, затова и Елена тръгнала след него, а ти, я се виж, да не са ти ушите, щеше да се смееш през косата.

— Това не е моето име, mon seigneur. Това е името на онзи от книгата.

— Ами току-що каза, че е. Чети нататък и недей вече да бъркаш имената!

Виждаше и нататък, все по-надълбоко моят брат Йелен Приямужевич през времето всякакви бабини деветини и не можеше да се спре, потъвайки чрез своите очи и онази бистра вода в онова време, когато тези очи и тази вода нямаше да ги има, както когато се обръща чорап. Научи от палмата, че стоенето най боли, но продължаваше да стои на прозореца на своята смърт измежду ушите и видя кръстоносците в Цариград през 1204 година да товарят четири дебели коня на венецианска галера, видя уплашените Палеолози и славяните, обути в кал, как забиват копия в цариградските стълбове на вратите и как пропада цяло царство. И видя как Рим се преселва в Цариград и видя Рим в Москва и кораба на Индоплувеца Косма, и Колумбовия кораб на брега на Новия свят, видя турците под Виена и французите във Венеция да свалят четирите цариградски коня от църквата на свети Марко и да пропада пак цяло едно царство…

— Лъжеш! Empire de Napoléon не пропада!

— А нашите свалиха ли тези коне, или не?

— Чети нататък, да видим какво ще стане.

И видя галите в Белорусия, пълни с конско месо, и битката при Лайпциг, и Наполеон на двата острова…

— Воистина глупости! Що ще нашият цар на островите? И каква е тази битка при Лайпциг? Ами че това е тук наблизо! Като плюнеш, та право там. Нищо не ти разбирам аз от бъдеще… Никога не ми е била силата в него. Моята работа не е бъдещето. Моята работа е смъртта. Воистина.

И видя моят юродив брат Йелен Приямужевич от троянските крепостни стени Шлиман и червените снегове на един октомври в Русия, и видя лов на евреи и Blitz Krieg, и четиримата в Ялта, и Сталин от 1948 година, и уплашен, раздирайки мъглата на своите грехове, видя Йерусалим и Стената на плача, и арабите, и как тече нефтът, пак от Изток, и англосаксонците на Луната, във вселената, където са съветските руснаци, и сърбите пред лицето на целия свят, и кой знае още какво и докъде е виждал, черпейки от кладенците на своите пророчески очи…

Тогава мен ме доядя от всичките тези уловки и дрънканици и аз наистина забих гега в шапката и преобувайки чорапи, отидох в Спарта, за да напиша с пръст, топнат във вино, любовна покана на масата на онази хубава жена, Елени Василеуси. Нека веднъж виденото да почне вече!

В това време капитанът усети, че водата е изстинала.

— Klarinetto! — гръмна той и се изправи с цял бой във ваната, така устремно, че половината вода се изплиска навън. Стегна голото си тяло с пояс „камериер“, изтъкан от червени вълнени гайтани, и легна в постелята. Тогава му донесоха кларнета и зелената лула, вече разпалена. Той дръпна веднъж-дваж от лулата, седейки в кревата, с инструмент на коленете, и един войник се яви пред него, държейки в ръце също такъв кларнет.

— Вярно ли е — попита капитанът войника, — че имаш такива вещи пръсти, та можеш да откраднеш на човек обувката, докато онзи тича?

— Лъжат. За какво ще ми е една обувка? Но вас, господин капитан, мога да науча и на едното, и на другото. И да свирите, и да крадете. Каквото предпочитате.

При тези думи капитан Харалампи Опуйич прихна да се смее така, че пепелта се разлетя и лулата му угасна. А той взе кларнета и ведно с войника изсвири един Paisielli.

Така капитанът от френската конница Харалампи Опуйич се учеше посред походите да свири на кларнет. И на латинска реторика. За разлика от френската войска напредваше не лошо. Може би тъкмо затова преображението на капитан Опуйич не учуди никого. Твърде много смърт имаше покрай Елба, за да могат такива неща да спрат окото.

Поручик Опуйич се възстанови някъде през пролетта. Все още действителността и сънят му взаимно се забравяха напълно, но той вече поне знаеше как се казва. Хващаше мислите си като мухи, рядко успешно. Обикновено му бягаха. А като ги хванеше, или оставаха мъртви на дланта му, или — осакатени — опитваха отново да отлетят. Забеляза, че на гърдите му, там, където беше раната, наместо диво месо расте малко рижава коса като опашница.

Край себе си завари един слуга, за когото му казаха, че го е пратил баща му, и своята стара торбичка, но празна. Изчезнала беше от нея единствената скъпоценност, която Софроний носеше със себе си. Нямаше я гривната, която майка му бе дала „за бъдещата годеница“. Слугата не знаеше нищо за това, но споменаваше някакво момиче, което се грижело за него по време на болестта му.