Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— А какво заръча Опуйич? — поиска да разбере офицерът от третия стол.

— Заръча стригане и бръснене след смъртта на „не дай Боже“, ако му се случи най-лошото. Казват, че преди всяка битка той заръчвал винаги това. И плаща отнапред. Опуйич искат да са хубави в смъртта.

— И ще бъде — прекъсна разговора капитан Тенецки, хвърли пешкира и излезе на слънце, където остриганата му глава заблестя.

— Какво става тук? — попита едно момче за всичко друго от бръснарницата, след като офицерите излязоха.

— Не ти ли е ясно? — отвърна другото момче.

— Не.

— Капитан Пан Тенецки дири правда. Иска в тази война, от 1813 година, да отмъсти на поручик Софроний Опуйич, син на онзи капитан Харалампи Опуйич, който миналата война през 1797-а убил баща му Пахомий Тенецки.

Три дни след това Софроний и Пан се срещнаха наистина на бойното поле. Пан Тенецки и офицерите му, бръснати до голо и без вежди, имаха вид на призраци. По този случай капитан Тенецки прехвърли сабята в лявата си ръка, а с дясната хвана ножницата. Като се нахвърлиха един срещу друг, поручик Софроний Опуйич помислил, че неговият противник е левак, и обърна внимание на сабята в левицата на Тенецки… Тогава Тенецки го прободе с ножницата, която държеше в дясната ръка, и младият Опуйич падна като покосен. Последното, което видя, лежейки така прободен, беше как капитан Пан Тенецки дава край на боя и на спечелената битка, като връща сабята си в ножницата, без да вади ножницата от гърдите на Опуйич. И сабята мина през ножницата и Софрониевото тяло леко и чудесно, без да причинява болка.

Като си тръгваше от полето на своята победа, капитан Пан Тенецки нареди поручик Софроний Опуйич да бъде обесен за крака на едно дърво. Така го и оставиха да виси, с ръце, вързани зад гърба, надолу с главата. Дългата му и хубава коса падаше и той за пръв път не можа да чуе нито звук — под земята или над земята.

Същата нощ на бойното поле дойде едно момиче с обувка на шията и намери обесения. Разгледа го хубаво, видя, че членът му е изправен, заключи, че е още жив, и веднага нареди на прислугата си да развърже и пренесе поручика в една къща в близкия град. Австрийските войници от частта на капитан Тенецки не й попречиха, те дори като че малко се плашеха от нея.

В града Софроний беше съблечен гол и сложен в чиста постеля. По тази причина момичето намери на рамото му кичур черни коси с мъничко бели във формата на звезди и полумесец, а в пояса му — торбичка със златна гривна. Тури гривната на ръката си, усети се доволна и се захвана да мие раната на поручика. За чудо младежът, както и неговите царски хрътки, нямаше никаква миризма — и той като тях не се цапаше и тялото му само се поддържаше чисто. Но това не помагаше кой знае колко в случая. Софроний Опуйич беше в безнадеждно състояние и момичето разбра, че трябва бързо, съвсем бързо да действа.

Не се боеше от това, което ще направи. Внимателно преслуша дишането на ранения и издебна мига, когато той изпускаше въздуха от гърдите си. Тогава вдъхна силно болката от него, стремейки се да поеме в себе си енергията на злото, простираща се из тялото му. После, в мига, когато Софроний вдишваше, тя издиша въздух, пренасяйки в болника здравата енергия на младото си тяло. Така продължи отстраняването на вредните енергии, които поради това, че момичето не се плашеше от постъпката си, отиваха по вятъра. Но тя се умори бързо, а забеляза, че и неговото тяло се умори от лечението, както при раждане се изморяват и майката, и детето. Затова тя го прекъсна, а поручикът сякаш чу нещо дълбоко в себе си.

Най-напред чу джамлъците на шкафовете в обширната стая, където лежеше. След това чу, на десет сажена под постелята си, камък, който се пръска на дъното на някаква пукнатина, и усети, че човешката душа си има своя изток, запад, север и юг. И отнякъде знаеше, че се намира на север на душата си. Беше студено и той се ослуша дали няма да чуе вятъра откъм юг и като го чу действително, обърна се полека на онази страна и потегли през нощта на юг. Към юга на своята душа. И по време на пътуването, което трая дни и седмици, едно чудно нещо се откри и разясни пред поручика.

Човекът — стана ясно за Опуйич, докато се люлееше в дървения си креват като в лодка с балдахин вместо с платна, — човекът е живял хиляди години, без да забелязва бройките в природата навсякъде около себе си. Милиарди бройки. После една сутрин случайно забелязал, като цвете в тревата, своята първа бройка. Като първа усмивка. Както с мъка открил утрешния ден, с мъка открил и тази първа бройка. Но докато дойде до следващата, му трябвали нови няколко хиляди години повече, отколкото за да открие своя вдругиден. И накрая започнал да опитомява и укротява около себе си тези бройки. Да ги разплодява и те се множали под неговия допир и поглед. Но само за него. Бройките не съществували за никой друг на земята, в земята и над земята. Нито за животните, нито за растенията. Отначало мислел, че мъртвите забравят бройките, но после, загледан във водата, видял звездите и разбрал, че бройките са и на небето, и то в неизмерими количества. Както неговият прадед Адам дал имена на животните, човекът започнал да разделя с имена тези неизброими бройки. Но бройките бяха толкова много, че работата прекъсна в Софрониевата душа. Именно когато слухът му трябваше да премине към небесните бройки, Софроний нямаше вече нито капка сила.