Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Защо, моля ви се? — отвърна Опуйич със смях.

— Всички, които чакаме тук под карантина, сме минали през тази стая. И веднага поискахме друга. Всички, които нощувахме в нея, сънувахме едно и също.

— А какво, ако мога да знам? — продължи Опуйич с шеговит оттенък в гласа.

— Че ти си някакво недоказано същество! — каза пък трети. — Сънували са, брате, един и същ човек, който мирише на орех, а перчема му държи пеперуда от седеф. Човекът носи мундир и иска да убие всеки, който го сънува в тази стая. И мен се опита да ме светне със сабята, но аз се събудих навреме. Някои не се събудиха.

— А какво стана с тях?

— Ами з-з-заекват — отвърна онзи от брега. — Затова стреляме.

— По какво стреляте? — попита Йерисена, като се смееше.

— По орехови черупки. С тях нечистите сили се превозват по вода от Турция насам. Защото нечистата сила не може да върви през вода. Затова търси да я преведе орехова черупка. Вчера онзи от зелената стая сънувал един и го познал. Казва, че държал леярна за камбани в Земун.

— Орехови черупки взимат за лодки вещиците, а вие се мъчите да ги спрете. Залудо се трудите! Такива и в яйчена черупка се превозват — подигра се на всички Йерисена, но на сутринта и тя осъмна бледа.

Нея вечер тя и младият Опуйич отидоха рано да си почиват. Тя лежеше по гръб в зелената месечина и усещаше как миризмите на реката се наслагват една върху друга, по-леките над по-тежките: най-първо миризмата на катран, вода и кал, после на дим, докато най-сетне на повърхността не заплуваха плочи от мирис на липа. Самата месечина имаше три миризми и в нея тази вечер се смесваха и трите й фази. Влагата от водата влизаше през прозорците, а някъде в хана някой засвири на кларнет. Свиреше съвсем тихо тяхната песен „Спомените са потта на душата“ и Софроний Опуйич задъвка кичур от Йерисенината коса. Лежеше по корем, учудваше се на свирнята в такова място и усещаше, че старее и той, и онази страшна мечта в него. Нощите започнаха да го връщат в миналото, дните пък го влачеха обратно напред и бъдещето му се стори от мрак, който се мъкне полека пред всяка негова стъпка. Тревожеше се за Йерисена без някаква видима причина, усещаше под леглото вкуса на прах, а под хана — на гнилоч. Чу как раците излизат по месечина на брега и дъхът му потъваше все по-надълбоко, натъквайки се под земята на мириса на влажно сребро и опожарени камъни. Усещаше как подземните газове гонят петрол по падините на земната утроба, как в нея се наслагват един през друг мирисът на сяра и вряла вода, пълна с желязо. А призори Йерисена писна край него в леглото и го събуди:

— Тук ще се побъркаш от дъжд, ще се побъркаш и от суша! И аз го сънувах — каза.

— Как разбра, че е той?

— Имаше в перчема си онази пеперуда от седеф… В пояса си носеше някаква книга, стори ми се, че бяха стихове…

— Не те ли нападна?

— Не. Напротив, смъртно се уплаши, като ме видя.

В този момент навън отново гръмна пушка. Опуйич стана, погледна през оградата на балкона и се вкамени. Пътниците от хана стреляха право в бащата на Софроний. При това Йерисена викна:

— Това е той! Познах го! Ето му седефената пеперуда в косата! — на което Софроний отсече:

— Млъквай! Това е баща ми и тези ахмаци искат да го убият.

И грабна пушката.

Но на капитан Харалампи Опуйич не му бе нужна помощ. Неговите конници за миг разоръжиха пътниците, опалиха шамар на онзи, дето заекваше и стреляше по капитана, от което той престана да заеква, и въведоха в двора на хана разкошната карета на посланика — с един пръст позлата отгоре й и два пръста кал. Когато отвориха вратичката и спуснаха стъпалото, на него се появи най-напред виолетов ботуш, а след това изскочи дете в син мундир, опасан със свилен воал, изскочи онзи, за когото казаха шепнешком, че е посланик на Негово царско величество Наполеон и че отива в служба в Цариград.

— Хубави сте и щастливи. Желая ви всичко, което вече ви се е случило — каза капитан Харалампи Опуйич, когато синът му представи Йерисена.

Опуйич старши седеше в хана с кървавите шпори, които това утро му бяха спасили живота от неочакваните куршуми, и пушеше зелената си лула. Беше твърд като калена пещ, въпреки че старееше под „ударите на времето“: първо десет години — нищо, после десет години — за една нощ. Можеше да пренесе магаре през мост, както сам каза на шега. Пътниците под карантина със страх се взираха в перчема му, украсен с пеперуда от седеф, и вдъхваха миризмата на орехи, която се разнасяше винаги около него, а Йерисена се загледа смаяно в сбирката стихове на Хораций в пояса на капитана. Междувременно той поръчваше весело вечеря за целия хан, включително и за посланика, който обядваше в стаята си.