Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Платиха ни на всеки по един априлски вторник и взехме по един час ресто!.. Мислех, че ще ме питаш кога ще се спасим от бедата ние, гърците и сърбите, а ти за вечерята…

— Е, кога ще се спасим от бедата?

— Когато не остане сръбски ковчег, който да не се е превърнал в лодка, нито слива в Сърбия, за която да няма лодка да се върже.

Керванът пътуваше на Изток през Гърция, отдясно им останаха Света гора Атонска и морето около нея, и шепотом се носеше, че френският консул е болен, че в неговото семейство мъжете умират всяко коляно с по една година по-рано и че изчислението вече се е паднало на 29 години.　

— Опитай се да гледаш в слънцето и да видиш, че е като меден щит с черна дупка в средата — каза капитан Опуйич на сина си, докосвайки ботуша му с ботуш, както яздеше. Младият Опуйич го погледна уплашено, но баща му вдигна спокойно ръка и посочи в далечината.　

— Ето го Цариград! Там във Фенер ви чака отец Хрисостос с моята жълтица в мантията. Дари го и него, и храма му, за да те венчае с госпожица Тенецки. Да ви е със здраве!

Ако си спомниш за Цариград в Атина, Цариград ще е един, ако си спомниш за него в Рим, ще е друг.

В огромния град, издигнат на три морета и зад четири вятъра, върху два материка и под зеленото стъкло на Босфора, те се установиха в началото на есента. Нощите им се обръщаха като чорапи в тяхната къща над водите, къща, която броеше лодките и ветровете, докато те слизаха на брега да купуват благовонни масла. Това допадна много на Йерисена и когато имаха случай, те се отбиваха в малкия дюкян сред Мисирбазар, обърнат към Златния рог, за да пият бял чай с хашиш и да гледат как децата ловят риба без стръв. Толкова много риба имаше на това място, че те само хвърляха голите въдици и вадеха плячка. В тази дюкян двамата срещнаха чудноватото човече е въже вместо яка на ризата, за което им казаха, че е сръбска кръв, но турска вяра. Веднъж месечно човекът слизаше през Капалъчарши до Златния рог и се отбиваше в дюкяна за парфюми. Водеше винаги един и същ разговор с продавача, като да повтаряха някаква молитва.

— Някога е бил зидар — разказа им продавачът, — а сега боледува от странна болест. Насън времето му тече много по-бързо, отколкото наяве, и всяка нощ прехвърля през главата си поне по десет години, така че тук, в Цариград, и най-старите хора не знаят на колко е години. Може и той самият да не знае.

Онзи следобед, когато го видяха в дюкяна, той влезе като омагьосан, готов да купи каквото и да е.

— Сандал? — попита търговецът на парфюми, нагласи едно малко шишенце от мътно стъкло под друго и зачака. Чакаха в полумрака и нищо не се случваше. А после, когато купувачът вече искаше да се откаже и да излезе, търговецът каза:

— Трябва да се чака колкото една сура време.

Купувачът беше неграмотен и не знаеше за колко време се чете една сура от Корана, но в този миг в извърнатото гърло на по-голямото шише се появи опашатата звезда на една капка, която се изтъркули полека по опашката си надолу и капна в малкото шишенце.

— Искаш ли да опиташ? — попита търговецът, сръчно обърса ивицата от гърлото на шишето и го подаде на купувача. Той взе малко от пръста му на пръста си и понечи да го изтрие в дрехата.

— Не на дрехата! — предупреди го търговецът. — Ще я прогони. На дланта. Първо на дланта. — А когато купувачът извърши това и искаше да помирише, продавачът го задържа.

— Не днес, господине, не днес! След три дни! Тогава ще се яви истинският аромат. И ще трае колкото една пот. Но ще бъде по-як от потта, защото има силата на сълзата…

Такъв разговор чуха Софроний и Йерисена този ден на Златния рог, а търговецът ги покани да дойдат на чай отново, защото има да им предложи нещо специално.

— Денят е за любов, а нощта за песен — каза им отец Хрисостос, когото посетиха в неговата църквица във Фенер, — защото любовта вижда, а нощта чува.

Докато слушаха тези думи, на фреската зад гърба им в полумрака се полюшваха от морето риби и чудовища, а от пастта на чудовищата се полюшваха мъже, деца и жени с музикални инструменти в ръцете, откликвайки на свирнята и химните от звука на ангелската тръба, зовяща на Страшния съд.

Венчаха се в неделя на Петдесетница, в мига, когато се обичаха повече от всякога преди това.

Йерисена Опуйич често водеше мъжа си до храма на Мъдростта, който под турско вече не беше църква, но не беше и джамия. Влизаха в огромната тежка сянка на църквата, която в сравнение с храма беше същото, каквото е и смъртта в сравнение със съня. Там, в църквата, чакаше висока колона с бронзов щит, закован на камъка. В щита имаше отвор, в който обикновено се поставяше пръст, а с дланта около него се описваше кръг в отвора и се пожелаваше нещо. Онези обаче, които обича, Бог награждава едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие. Затова Софроний не се решаваше да влезе вътре. Но седейки в сянката на огромния строеж, той усещаше, че храмът има още една сянка. Долу, под основите му в земната вътрешност, се откриваха куполи, клироси и стълбища, чиито полегати каменни плоскости водеха в дълбината към подземните води на Босфора и към сладката вода от сушата, отразявайки храма над себе си като отзвук, който подражава на речта. Това подземно очертание беше създадено от звуци, но и от твърд материал, също колкото и онова над тях. Не само във водата, а и в земята се оглеждаше Светата Мъдрост.