Милорад Павич - Последна любов в Цариград

— Една ли? — изрече младият подпоручик с трепет, а майка му го погали със сребърните си очи.

— Последната — забеляза тя небрежно — ще бъде нашата обща крачка.

Тук някой започна да пее тихо на гръцки „Спомените са потта на душата“, но и на гръцки песента беше същата, която обичаха като своя Софроний и Йерисена.

И тогава Софроний извърши най-решителната крачка в своя живот. Трогнат от пеенето, той потърси погледа на жена си, която седеше до него. Но не го намери. И Йерисена слушаше песента, загледана пред себе си и задъхана. Тогава тя вдигна очи. Почесвайки се замислено с пръст, Йерисена впери поглед в тъмния прозорец на съседната сграда, отвъд която в мрака се издигаше стена, а зад стената царуваше непрогледна нощ, пълна с вода и трева. И така нейният поглед се сблъска най-напред с прозореца, после опря в стената и продължи да се движи през мрака, въпреки че по този път вече не виждаше нищо. Движеше се по права пътека на Изток през гора, пълзеше над Черно море, мина през Одеса, през степта, размина се с някакви каспийски рибари, излезли на нощен риболов, мина през Кавказкия масив, през Памир и в един миг угасна на Великата китайска стена, но не защото се бе уморил или защото препятствията бяха големи за този поглед, ами затова, защото Йерисена не видя онова, което мечтаеше да види, а просто престана да гледа в тази посока. И тогава Йерисена се разтрепери от песента, която слушаше, и нейният поглед намери най-сетне зад съседната маса капитан Харалампи Опуйич, бащата на нейния мъж, и цялото и тяло замириса на праскови.

Така Софроний гледаше ужасе`н Йерисена, а Йерисена гледаше унесено неговия баща. Няколко мига седяха неподвижни и чак тогава Софроний забеляза, че Йерисена отново маже с една и съща боя гърдите и устните си и че на шията й вече я няма сърмената обувчица. Йерисена си беше свалила третата обувка.

„Тя ще добие с моя баща детето, което не може да има от мен“ — прелитна през главата му.

В този миг в Софроний Опуйич угасна онзи глад, който като малка болка расна с години под сърцето му, и се превърна в голяма болка. Всичко, което го беше боляло някога, го заболя отново, всички стари рани на неговото тяло и душа се пробудиха, всички белези от детинство се сепнаха и заработиха отново, а от тялото му паднаха кичурът черна и кичурът рижа коса. След седемнайсет години му спадна и членът, десният ботуш престана да го стяга, слухът му бързо се скъси и той вече не чуваше под земята. А светът се отвори широм пред него. Ужасе`н, той поиска да се оттегли, да си откъсне пръста, но вече беше късно. Неговата заветна мечта се осъществяваше някъде далече от него, по най-добрия начин, действайки за него, през него и може би въпреки него, но на страшна цена. Някой всемогъщ му изпълняваше мечтата, но го лишаваше от Йерисенината любов. Някъде, кой знае къде (опасяваше се Софроний), вече пътуваха знаците на милостта като вихри и той усети, че нещо му олекна на душата, че нещата около него и в него се отместват, че решението за тях пада и че всички бъдещи решения сега са му облекчени. Чу как се преименуват съзвездията в негова полза и как неговият звезден знак се преиначава от везна на скорпион и от това чак се промени вкусът на гъбите със сърнешко месо в устата. Всичко, което съществуваше и което той добре знаеше, в миг му стана непознато и чуждо, а онова, което го нямаше и не съществуваше, му стана близко и познато. Като че всяка карта от съдбата му, цялата негова Major Arcana падна наопаки, преобърна живота му и чувствата му, пренасочвайки ги от подземния свят към всемира.

„Бог награждава своите любимци едновременно с най-голямото щастие и най-голямото нещастие“ — помисли той и щеше да заплаче, когато чу как баща му бъбри на масата:

— И усмивките трябва да се превеждат, моя госпожо, също като че са думи! Френската усмивка например трудно може да се преведе на гръцки. Европейската усмивка е непреводима, а пък немецът ще се усмихне, ако на шегата виси цена…

Докато капитанът бърбореше така, докато Софроний Опуйич седеше и гледаше жена си, а тя — неговия баща, имаше някой, който гледаше и Софроний. Прегръщайки възглавницата, госпожа Растина Калоперович го изяждаше с очи. Защото Софроний беше предпоследният любовник на дъщеря й Дуня, с когото тя още не беше спала. Той беше предпоследната крачка от нейния обет, който след това трябваше да се изпълни и короняса с една обща последна крачка. Нейна и на нейния Арсений. Накратко, Софроний Опуйич беше последното препятствие между госпожа Растина и леглото на нейния син Арсений Калоперович.