Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Но в земята се оглеждаше и небето над нея. И изведнъж Софроний започна тук, под сянката на „Света София“, да следи движението на металните съзвездия на подземния свят, които като отклик на звука бяха безпогрешно свързани с небесните, като под земната кора ясно се разпознаваше движението на „Рак“, „Везни“, „Лъв“ или „Дева“. Така той ставаше астролог на подземния пояс на зодиака. Но усещаше, че жаждата или гладът му, които го гонеха към всичко това, са само чиракуване и подготовка за някаква всеобемна ситост и вечно утоляване на мечтите. И не се решаваше да влезе в храма.

„Твоята мисъл е свещ, с която можеш да запалиш чужда свещ, но за това трябва да имаш огън“ — мислеше си Софроний. Но и самият му огън беше под земята.

Така вървеше, докато един ден търговецът ги повика отново на чай. Беше доставил онова нещо, което отдавна искаше да им покаже. Като влязоха в дюкяна му, завариха там и човечето с въжето на врата. Миришеше на абанос и продавачът им пошепна, че така мирише потта на стареца.

— Ушите му се потят. Само потта му е поне на век и половина — добави продавачът, засмя се и извади от чалмата си една пара, която им показа на дланта си.

— Пара, кована в ада — каза той шепнешком и парата заблестя сякаш в отговор на тези думи. Тогава търговецът повдигна изпод тезгяха и постави пред тях ведро с вода и поиска Йерисена да хвърли парата във водата. Парата не потъна. Йерисена се почуди, но Софроний, носейки в себе си сянката на Светата Мъдрост, усети в себе си, макар да я виждаше за пръв път, че парата е излязла от бакър, сребро и стъкло. И наистина, като я сложи в устата си, той чу в нея звънтежа на сребърната руда и звънкия глас на стъклото, създадено в подземен огън. И по-силно от този звънтеж чу нещо като звук на медна тръба.

— Съществуват още две такива пари — обади се в този миг зидарят, наблюдавайки всичко, което става.

— За ей тази се купува утрешният ден, за другите две днешният и вчерашният — каза той, обръщайки се към Софроний, и на Йерисена се стори, че зидарят и Софроний не се срещат за пръв път, че се знаят от по-рано и между тях има нещо като споразумение да се срещат тъкмо тук, на Мисирбазар.

Като потвърждение на тези мисли младият Опуйич плати парата, без да продума. И на другия ден отиде право в „Света София“.

Щом влезе в храма, се усети като изгубен на огромен площад, който всъщност беше църквата под купола. Всичко в нея тънеше в мрак, само през огромните брави проникваше светлината на слънцето. Облетя с очи всички колони в храма, но никъде по тях не видя бакърен обков. Само дето на една от колоните блесна слънчева светлина на височина човешки бой. Като наближи под тази светлина, откри щита и дупката в него. Пъхна палец сякаш в отвора на огромна медна тръба и направи кръг, шепнейки заветната си мечта. И нищо не се случи.

Софроний Опуйич и не беше очаквал, че нещата с него отведнъж толкова ще се променят, та да се забележат веднага. Но все пак му беше чудно, че не усети нищо. Като се върна вкъщи, каза на Йерисена, че работата е свършена. Тя го прегърна, отиде до прозореца и изплю в Босфора камъчето с неговата тайна вътре.

— Свърши с тайните и криенето! Сега ще се изпълни всичко. Не беше ли това нещо като събуждане?

Държеше се като на празник, извади захаросани цветя, рози и жасмин в сладък сироп. Седнаха на огромния прозорец, които всъщност беше бойницата за топове в тяхната къща, и си заприпомняха за Хиляда и една нощ и своите пресмятания.

— Може би затова нямаме деца, защото не сме изчислили коя точно нощ е забременяла Шехеразада и коя приказка е разказала тя тогава — рече Йерисена и гледайки я, Софроний Опуйич усети, че е остарял от любов.

— Има истини, на които човек помага да умрат — каза тя. — Самият човек е истина, която умира. Човечеството е винаги на седемнайсет години, но и аз нямам повече!

Тази нощ тя чу как Софроний се заизмъква изпод огромното одеяло от куча козина, с което бе завит. Чу как пораслата му брада драска възглавницата, видя в брадата на мъжа си трапчинка колкото пъп и се почуди. На сутринта му каза:

— Всяка голяма любов е вид наказание.

— Знаеш ли, всичките ние имаме една уговорка с Бога. Половината от всичко, което имаме или вършим, половината време, сила или красота, нашите работи и пътувания остават на наше разположение, а другата половина е на Бога. Така е и с любовта. Половината наша любов остава за нас, другата половина — за Бога. Там тя остава на най-хубавото място и трае винаги, независимо какво се е случило тук с нашата половина любов. Мисли за това като за нещо чудно и радостно!