Милорад Павич - Последна любов в Цариград

Но всичко беше напразно. Нейното тяло вече не миришеше на праскови, когато той се приближеше или я докоснеше, и тя вече не си мажеше гърдите с боя като устните. Гледаше мъжа си, без да разбира какво й говори. А той, както някога с голяма бързина се приближаваше към Йерисена, сега отведнъж започна като някакво съзвездие да се отдалечава от нея със страшна бързина.

Тогава Йерисена му каза:

— Прав си бил! От голямата любов се оглупява. И ние оглупяхме. Поне аз оглупях. Не мога вече да летя. Нито насън, а камо ли из стаята. Сигурно любовта може да убива.

А в себе си помисли: „Може би с друг мъж можех да имам дете?“

Наскоро след идването си в Цариград през 1813 година френският посланик реши да даде градинска забавагодина в своята резиденция. Гадатели и танцьори забавляваха гостите, а когато в обширната къща на посланика-дете започнаха да влизат гости, музиката вече свиреше. Капитанът доведе Дуня, чието лице изглеждаше като да е плакала цяла нощ, а госпожа Растина Калоперович доведе сина си, поръсила със сребърна пудра косите си. Младият Калоперович все търсеше някого с поглед и накрая видя с учудване, че в голямата стая на стената срещу съседната стая има овален прозорец. Рамката му беше във вид на позлатен венец, затова прозорецът приличаше на картина. Този прозорец напомни на Софроний един друг такъв в салона на бащината му къща в Триест. Тогава конниците на майора заиграха хоро в градината и игроводецът така заситни, та не се знаеше къде са му петите, а къде — пръстите. Тук Йерисена прошепна:

— Хорото е лабиринт.

Гостите още се събираха, домакинът беше в гълъбовосин мундир без отличителни знаци, с руси свилени коси и по обичая опасан с коприна, а секретарят му се беше издокарал в черно, със сребърни копчета на дрехата и пояса. Грижата отиваше на лицето му, така както на лицето на момчето в синьо не можеше да се види и сянка от грижа, но за сметка на това тя се беше настанила в ботушите му, които постоянно си търсеха място. Внезапно затъмниха стаята и в рамката на прозореца като жива картина се появи гола фигура, с прехвърлен през бедрата воал. Въпреки че беше с открити гърди, не можеше да се прецени от кой пол е. На жените гърдите им изглеждаха мъжки, на мъжете — момичешки. Когато играта свърши, фигурата застана като жива картина в своята рамка. Стоеше с единия крак свит в коляното и това кой знае защо напомни на младия Опуйич положението на тялото му, обесено на дървото по нареждане на капитан Тенецки. Само че тази фигура тук стоеше, а не висеше.

В това време в стаята и в градината нахълтаха десетина циганки, звънейки с пришити по ръбовете на полите им звънчета, и почнаха да гледат на карти на гостите. Капитанът извика:

— Tarocchi! Tarocchi! — Хвана сина си за ръка и го настани в градината при една врачка.

— Картите са, господине, също като езика. Но, гледай, малка тайна ли искаш или голяма? И кому искаш да врачувам?

— На двамата от едни и същи карти — каза капитанът.

— Голяма тайна — каза Софроний.

— Добре, господине. Докато гледам, недейте да се смеете, защото това ще ви навреди. И всеки от вас, за да не чуя аз, да си зададе наум по един въпрос.

Жената простря пред себе си кърпа, напомняйки, че направо „на камъка не бива“, извади от кожена кесийка двайсет и две карти и ги подаде на Опуйичи да ги „сгреят“. Като ги разбърка, даде на Софроний да ги сече, а Харалампи се прекръсти. Тогава циганката ги хвърли с лявата си ръка накръст по кърпата, а по средата захлупи напряко една карта. Като я откри, каза на младия Опуйич:

— Баща ти е убит. А ти криеш голяма тайна.

— Баща ми не е убит — засмя се младият Опуйич, — той е тук, пред нас.

Врачката погледна ужасена капитан Опуйич, сграбчи картите си и избяга от дома точно когато поканиха гостите на вечеря.

С последните залци и умората, която ги обхвана, гостите на френския посланик заслушаха музика. Подпоручик Калоперович гледаше втренчено като омагьосан полусестра си Дуня, когато майка му, улавяйки този поглед, каза:

— Надявам се, че си спомняш нашите клетви. Изпълни ли твоя дял от обета? Повали ли я?

— Дуня ли? Да. Още в хана. — Госпожа Растина се усмихна горчиво.

— Според моята сметка — добави тя на ухото на сина си — още малко, и обетът ни ще бъде изпълнен. На мен ми останаха две крачки, на тебе — една.