Милорад Павич - Последна любов в Цариград

На път за Цариград френският посланик водеше секретар, а капитанът — петима конници с червени ботуши като за сватба и един шести с жълти турски цървули. Можеха и да го стигнат, и да тръгнат, и да постоят на страшно място. Капитан Опуйич водеше със себе си и едно момиче с чудни бели снопи в черната коса, толкова гърдеста, че сама можеше да си отхапе гърдата. Наричаха я Дуня. Щом видя Йерисена и младия Опуйич, Дуня се закиска на третата обувка, която висеше на Йерисениния врат, а Софроний попита как му е раната. Така Йерисена разбра, че момичето е от капитановата свита, една от знахарките, която бащата е пращал на сина си през три бойни полета, а в Дунината коса позна кичура, който растеше на рамото на нейния Софроний. Наръсен със също такива звездички бели коси.

— Спомняш ли си как вечеряхме с Евдокия? — попита Дуня Софроний и обърна към Йерисена своите две златни очи, които приличаха на половинка твърдо сварени яйца.

— Да видим. Най-напред на всеки по порция побеляла трева с език в чорбица от трици… И ни донеси, ако имаш, хлебец, омесен с малко земя. А що се отнася до любовта към отечеството, това е, сине мой, така: всичко за народа, нищо от народа! А ти, момче, ми приготви два пъти по гаванка топли Божи сълзи, един паниран поглед, от онези, горчивите, които остаряват за час, с лимон. И фасул в савска вода. Савска вода ли нямаш? Жалко! Дай тогава паниран боб… А за госпожица Тенецки панирани момици. За моята Дуня, каквото иска Евдокия. И накрая мъничко чай от коприва с мед.

„Нима това е моят баща?“ — попита се в този миг Софроний и се сети за детството, как в спалнята на техните палати в Триест лежи в мрака до жена си Параскева Опуйич и с повдигната глава се ослушва. Сега Софроний най-сетне разбра за какво се е ослушвал преди толкова години баща му. И разбра защо нощем в тъмното майка му слагаше главата на баща му на възглавницата. Опуйич старши се е ослушвал няма ли някъде в дъното на стълбата да чуе шумолене на пола.

— Що се отнася до онези в Сърбия — продължи капитанът, — на тях аз пращам пари, които печеля, като изразходвам френски барут, та и те да си купят барут. Ти, момче, наостри ни ножовете, така че да мога да отрежа фитила на запалена свещ. И ни избери черни лъжици. Най обичам черни лъжици, те са най-хубави, нали, госпожице Тенецки? Хайде, бързо, бързо, деца! Утре сутрин всеки, който е жив, трябва да натовари пътя на гърба си, пък кой каквато мъгла хване…

Още не беше завършил заръките си капитанът, когато в хана нахълтаха групичка жени, водейки мечка, и един мъж с френски мундир. Представиха се на гостите като пътуващ театър.

— Знайте, че за представлението е платил нашият покровител капитан Харалампи Опуйич — каза мъжът с мундира.

— Той е голям любител на представления и сега се намира някъде в Силезия. Затова ще ви представим страшното явление под наслов „Трите смърти на капитан Опуйич“.

Капитан Опуйич се изсмя гръмогласно и се обърна към артистите:

— Играйте, деца, нека вашите книжни думи си отпочинат в сънищата ни, нека се сгреят на кръвта ни и отново завчас да се разболеят от живота!

После една от жените каза, обръщайки се към капитан Опуйич — онзи с френския мундир:

— Твоите предци, капитане, са имали само по една смърт. Ти не. Ти ще имаш три смърти и ето ги (тук тя показа останалите жени от трупата). Тази старица тук, тази хубавица и това момиче са твоите три смърти. Хубаво ги виж…

— И туй ли е всичко, което ще остане от мен? — намеси се на това място в представлението истинският капитан Опуйич.

— Да. Туй е всичко.

— И не е малко — вметна отново капитан Опуйич.

— Но, обърни внимание, капитане, ти няма да забележиш своите смърти, ще минеш през тях като през победна арка и ще си продължиш пътя, като че нищо не се е случило.

— А какво ще стане след третата ми смърт, когато вампирясам за трети път? — намеси се в представлението за трети път капитанът, още веднъж изпитвайки удоволствие от объркването на артистите и изумлението на гостите в хана.

— Капитане, и на тебе, и на другите известно време ще ви се струва, че живееш, сякаш нищо не е станало, докато не ти се случи последната любов, докато не се влюби в тебе някоя жена, с която би могъл да имаш поколение. Тогава в същия миг ще изчезнеш от лицето на света, защото третата душа не бива да има поколение, както и онзи, който вампирясва трети път, не може да има деца…

В това време отгоре, от хана се чу кларнет. Този път някой свиреше Хайдн — „Хорал на свети Антоний“. При този звук капитанът скочи като опарен, прекъсна представлението, освободи набързо артистите и изтича по калдъръмения балкон.