Джордж Оруэлл - Още въздух

— О, ти вече се върна? — рече.

Очевидно съм се върнал, затова не отвърнах. Не понечи да ме целуне.

— Няма нищо за вечеря — побърза да продължи. Това е Хилда, в целия й блясък. Винаги успява да каже нещо гадно още щом прекрачиш прага. — Не те очаквах. Ще трябва да ядеш хляб и сирене — но май нямаме сирене.

Последвах я вътре, в миризмата на шлифери. Влезе в дневната. Затворих вратата и включих лампата. Бях решен да заговоря пръв и знаех, че е по-добре да съм твърд от самото начало.

— Така, какво, по дяволите, искаше да ми кажеш с тоя номер, дето ми го погоди?

Тя просто остави чантата си върху радиото и за миг на лицето й се изписа искрено изумление.

— Какъв номер? За какво говориш?

— За сигнала за помощ!

— Какъв сигнал? Джордж, какви ги говориш?

— Да не искаш да кажеш, че не си пускала сигнал за помощ, защото си тежко болна?

— Разбира се, че не съм! Как бих могла? Не съм била болна. Защо ще правя подобно нещо?

Взех да обяснявам, но едва ли не преди да съм казал и дума, проумях какво се е случило. Аз чух само края на съобщението, а явно е ставало дума за друга Хилда Боулинг. Сигурно, ако отвориш указателя, има хиляди Хилди Боулинг. Просто тъпа грешка, както винаги. Хилда не е проявила дори малкото въображение, което й бях приписал. Единственото интересно нещо в цялата работа бяха петте минути, в които си мислех, че е умряла, и открих, че все пак ми пука. Но това мина и замина. Докато се обяснявах, тя ме гледаше и по очите й познах, че ми готви нещо. После започна да ме разпитва с онзи неин тон, който наричам „от трета степен“ и който не е, както може би си мислите, яростен или натякващ, а тих и някак нащрек.

— Значи си чул съобщението в хотела в Бърмингам, така ли?

— Да, снощи, по националните новини.

— И кога си тръгна от Бърмингам?

— Тази сутрин, разбира се. — Мислено бях планирал цялото пътуване, просто за всеки случай, ако се наложи да лъжа откъде съм минал. Тръгнал съм в десет, обяд в Ковънтри, чай в Бедфорд — всичко беше предвидено.

— Значи ти снощи си си мислел, че съм тежко болна, но си си тръгнал едва тази сутрин?

— Но нали ти казах, че мислех, че не си болна. Не ти ли обясних? Мислех, че това е просто поредният ти номер. Звучеше далеч по-вероятно да е така.

— Много съм изненадана, че въобще си си тръгнал! — заяви толкова кисело, че веднага ми се изясни — готви ми нещо. Но тя продължи по-кротко: — Значи си тръгнал тази сутрин, така ли?

— Да. Тръгнах в десет, обядвах в Ковънтри…

— Тогава как ще ми обясниш това? — изстреля внезапно, рязко разтвори чантата си и измъкна лист хартия, който ми подаде, сякаш е подправен чек или нещо такова.

Почувствах се, сякаш ми навряха чорап в гърлото. Трябваше да се досетя! Значи все пак ме е хванала. Ей го досието, доказателствата по случая. Дори не знаех какво е, освен че е нещо, което доказва, че съм бил с жена. Целият ми фасон се смачка. Само преди миг се мъчех да я сплаша със сила и се правех на ядосан, че нарочно ме е върнала от Бърмингам за едното няма нищо, а изведнъж си разменихме ролите. Не е нужно да ми казвате как съм изглеждал. Знам. На челото ми е пишело, виновен — знам го. А дори не бях виновен! Но то е въпрос на навик. Свикнал съм все аз да съм кривият. И за сто лири нямаше да съумея да отвърна, без в гласа ми да се промъкне нотка на вина:

— Какво искаш да кажеш? Какво държиш там?

— Прочети го и ще разбереш.

Поех хартията. Беше писмо, както личи, от някаква адвокатска кантора, и ми направи впечатление, че адресът им е на същата улица, където се намира хотел „Роуботъм“. „Драга госпожо — гласеше писмото, — във връзка с писмото Ви от 18-и т.м., смятаме, че навярно е станала грешка. Хотел «Роуботъм» бе затворен преди две години и превърнат в административна сграда. Никой, отговарящ на описанието на съпруга Ви, не е идвал тук. Вероятно…“

Не четох повече. Естествено, всичко ми се изясни — сякаш мълния блесна пред очите ми. Направих се на много умен и сам се насадих на пачи яйца. Оставаше ми една-едничка надеждица — че младият Сондърс е забравил да пусне писмото, което адресирах от „Роуботъм“, в който случай бих могъл да го играя нагъл. Но Хилда скоро разби на пух и прах и тази идея.

— Е, Джордж, виждаш ли какво се казва в писмото? В деня, когато замина, писах до хотел „Роуботъм“ — о, просто кратичко писъмце, в което питам дали си пристигнал. Сам виждаш какъв отговор получих! Такъв хотел няма. И още същия ден, със същата поща, получавам от теб писмо, че си в хотела. Сигурно си накарал някой да го пусне вместо теб. Ето колко си бил в командировка в Бърмингам.