Джордж Оруэлл - Още въздух

— Искате да кажете, че са превърнали езерото в сметище?

— Ами, има нещо подобно на… — Не се реши да изрече думата „сметище“. — Трябва да изхвърляме някъде консервните кутии и прочие, разбира се. Ей там, зад онези дървета е.

Свихме нататък. Бяха оставили няколко дървета, колкото да го скриват. Но да, тук беше. Няма грешка — моето езеро. Бяха го отводнили. Сега представляваше огромна кръгла дупка, като грамаден кладенец, дълбок десет-петнайсет метра. Вече беше наполовина запълнено с консервни кутии.

Стоях и се взирах в тенекиените отпадъци.

— Колко жалко, че е пресушено — казах. — Тук се въдеше огромна риба.

— Риба ли? О, не съм чувал подобно нещо. Разбира се, нямаше как да си позволим езеро тук, насред къщите. Комарите, знаете. Но това е било преди мое време.

— Предполагам, че къщите са строени доста отдавна.

— О — преди десетина-двайсет години, струва ми се.

— Познавах това място преди войната. Тогава беше само гора. Нямаше ни една къща, освен Бинфийлд Хаус. Но онази горичка долу не се е променила. Прекосих я на идване.

— А, онази ли! Тя е неприкосновена. Там решихме никога да не строим. Тя е свещена за младите хора. Природата, нали знаете — намигна ми и ме изгледа дяволито, сякаш споделяше малка тайна: — Наричаме я долчинката на феичките. Долчинката на феичките. Отървах се от него, върнах се при колата и слязох в Лоуър Бинфийлд. Долчинката на феичките. И са напълнили езерото ми с консервни кутии. Господ да ги порази! Наречете го както си щете — глупаво, детинско, все едно, — но не ви ли се повдига, като гледате какво причиняват на Англия с басейнчетата си за птици и пластмасовите си джуджета, с феичките и консервните си кутии на мястото на буковите гори?

Казвате, че съм сантиментален. Антисоциален. Сега да вземем да предпочитаме дърветата пред хората ли? Зависи кои дървета и кои хора, казвам аз. Не че човек може да направи нещо, освен да им пожелае чумата да ги тръшне.

Но поне с едно приключих, разсъждавах, докато се спусках обратно по хълма, и това е връщането в миналото. Какъв смисъл има да се мъчиш да възкресяваш сцените от детството си? Те не съществуват. Да поемеш още въздух! Но въздух няма. Боклукчийският казан, в който сме натикани, се извисява до небесата. Все тая, хич не ме е еня. В крайна сметка ми остават три дни. Ще се порадвам на мира и тишината и ще спра да се ядосвам какво са направили с Лоуър Бинфийлд. Що се отнася до идеята да ходя на риболов — това отпада, разбира се. Риболов, има си хас! На моята възраст! Ама наистина, Хилда беше права.

Зарязах колата в гаража на хотела и влязох във фоайето. Беше шест часът. Някой беше включил радиото, тъкмо почваха новините. Влязох точно навреме да чуя последните думи от сигнал за помощ. И да ви призная, едва не подскочих. Защото чух:

— … където жена му, Хилда Боулинг, е тежко болна.

След миг кадифеният глас продължи:

— Друг сигнал за помощ. Уил Пърсивал Чут, последно видян на…

Но повече не ми се слушаше. Просто продължих право напред. Впоследствие, като прехвърлях наум случилото се, останах много горд от себе си, задето чух думите по високоговорителя и дори не трепнах. Даже не забавих крачка, та да може някой да си помисли, че аз съм Джордж Боулинг, чиято съпруга Хилда Боулинг е тежко болна. Жената на съдържателя беше във фоайето и знаеше, че името ми е Боулинг, най-малкото го е прочела в книгата. Във фоайето нямаше друг, освен нея и двама мъже, гости на хотела, които през живота си не са ме виждали. Но аз запазих самообладание. Никому нито знак. Просто влязох направо в частния бар, който тъкмо отваряше, и си поръчах пинта бира, както обикновено.

Трябваше да премисля. На половината бира вече се бях ориентирал в обстановката. Първо на първо, Хилда въобще не е болна, камо ли тежко. Това е ясно. Беше в отлично здраве, като тръгвах, а по това време на годината няма грипни епидемии и прочие. Значи лъже. Но защо?

Очевидно поредната й машинация. Ето какво се е случило. Подочула е — вярвайте й! — че всъщност не съм в Бърмингам и сега просто се мъчи да ме прибере вкъщи. Не може повече да понася мисълта, че съм с друга жена. Защото, разбира се, е приела за даденост, че съм с друга жена. Не си представя друг мотив. И естествено е предположила, че като чуя, че е болна, ще се втурна да се прибирам.

Но тъкмо тук си сбъркала, заключих, като привършвах бирата. Твърде съм умен, за да ме изловиш по този начин. Помня какви номера ми е въртяла и какви невъобразими затруднения си е създавала, само и само да ме излови. Веднъж дори, като бях в една командировка, която я съмняваше, беше правила справка в атлас и пътна карта, за да провери дали говоря истината. А после пък онзи път, когато ме беше последвала чак до Колчестър и внезапно ми налетя в хотел „Темперанс“ 16 16 Игра на думи — букв. „умереност“. — Б.пр. . Или пък когато, за нещастие, се оказа права — най-малкото, не беше, но имаше обстоятелства, които говореха в полза на противното. Хич не вярвам да е болна. Всъщност знаех, че не е, макар да не можех да кажа откъде.