Джордж Оруэлл - Още въздух

Но в интерес на истината основната мисъл, която ми се въртеше в главата, беше колко различна се оказва действителността от очакванията. Какви моменти съм имал с Елси! Юлските вечери под кестените. Не бихте ли предположили, че ще имат някакви последствия? Кой би допуснал, че изобщо ще дойде време, когато помежду ни няма да има абсолютно никакви чувства? Ето ме мен, ето я и нея, телата ни — най-много на метър, и сме си толкова чужди, сякаш никога не сме се виждали. А тя дори не ме позна. Ако й кажа кой съм, най-вероятно няма да си спомни. Ако пък си спомни, какво ще изпита? Просто нищо. Вероятно дори няма да се сърди за някогашната ми низост. Сякаш това изобщо не се е случвало.

От друга страна, кой би предугадил, че Елси ще свърши така? Изглеждаше като момиче, което неминуемо ще пропадне. Знаех, че е имала поне един мъж преди мен, а спокойно мога да се обзаложа, че между мен и втория Джордж е имало и други. Не бих се изненадал да узная, че е била общо с десетина. Аз се отнесох безчестно с нея, спор няма, и много пъти съм се измъчвал заради това. Ще свърши на улицата, така си мислех, или ще пъхне глава в газовата печка. Понякога чувствах, че съм се държал като пълен мръсник, но друг път разсъждавах (и това си беше съвсем вярно), че ако не бях аз, щял е да бъде друг. Но сами виждате по какъв начин се случват нещата — по какъв скучен, безсмислен начин. Колко жени всъщност свършват на улицата? Неизброимо повече свършват смачкани в пресата. Тя не беше пропаднала, но не беше и прокопсала. Просто беше свършила като всяка друга — дебела стара жена, която се суети в разтурено вмирисано магазинче и си има един Джордж с рижи мустаци, който да й се води свой. Сигурно и сюрия деца. Госпожа Джордж Куксън. Живя почтено и почина, горко оплаквана от опечалените си близки — ако извади късмет, и банкрутът може да й се размине.

Намериха кутията с лулите. Разбира се, нямаха с кехлибарен мундщук.

— Не знам дали имаме кихлебарени за момента, гусине. Нямаме кихлебарени. Имаме от ебонит, много са хубави.

— Искам с кехлибар — казах.

— Ей тук, на, имам едни хубави лули. — Подаде ми една. — Ей таз е много хубава. Ще ви взема полвин крона.

Поех я. Пръстите ни се срещнаха. Никаква искра, никаква реакция. Тялото не помни. И вероятно си мислите, че купих лулата, ей така, в чест на миналото, колкото да сложа половин крона в Елсиния джоб. Нищо подобно. Не я исках. Не пуша лула, просто си търсех повод да вляза в магазина. Повъртях я в ръцете си, после я оставих на тезгяха.

— Няма значение, отказвам се. Дайте ми малки „Плейърс“.

Трябваше да купя нещо след цялата тази патърдия. Джордж Втори, или може би Трети — Четвърти, изрови пакет пури, продължавайки да жвака под мустак. Личеше си, че е кисел, защото го бях вдигнал насред чая за едното няма нищо. Но ми се стори твърде глупаво да прахосам половин крона. Ометох се и повече не видях Елси.

Върнах се в хотела и вечерях. После излязох със смътното намерение да ида на кино, ако намеря отворено, но вместо това се оказах в една от големите шумни кръчми в новия град. Там се натъкнах на двама от Стафордшър, пътуващи търговци на железария, и се разприказвахме за състоянието на търговията, играхме дартс и пихме гинес. На затваряне и двамата така се бяха натряскали, че трябваше да ги прибирам с такси, а и самият аз не бях много добре — на следващата сутрин се събудих с по-ужасно главоболие от всякога.

Но трябваше да видя езерото в Бинфийлд Хаус.

На сутринта се чувствах доста зле. Истината е, че откакто съм дошъл в Лоуър Бинфийлд, пия почти без прекъсване от отварянето до затварянето на кръчмите. Причината, макар това да ми хрумваше едва сега, бе, че наистина нямах какво друго да правя. Ето в какво се заключаваше пътуването ми дотук — в три дни пиене.

Също като вчера, замъкнах се до прозореца и се загледах в сновящите напред-назад бомбета и ученически фуражки. Моите врагове, казвах си. Нашественическата армия, която е завладяла града и го е осеяла с фасове и хартиени кесии. Питах се защо ли ме е грижа. Вие си мислите, смея да кажа, че щом съм се шокирал, като съм видял Лоуър Бинфийлд, разраснал се в нещо като Дагънам, сигурно просто не искам да гледам как земята се населва все по-гъсто и провинцията се превръща в град. Но съвсем не е така. Нямам нищо против градовете да растат, стига само да растат, а не просто да се разливат като петно от месен сос върху покривка. Знам, че хората трябва да имат къде да живеят и че една фабрика, ако не е тук, ще е там. Що се отнася до живописността и псевдоселските украси, дъбовата ламперия, калаените съдове, медените грейки и тям подобните дивотии, от тях просто ми се повдига. Каквито и да сме били някога, живописни не бяхме. Майка изобщо не би проумяла смисъла на антиките, с които Уенди беше напълнила къщата ни. Тя не харесваше маси с падащи табли — казваше, че „си закачаш краката“. Калаени съдове пък изобщо не допускаше в къщата. „Гнусни мазни неща“, така казваше. И все пак, говорете каквото си щете, но тогава имахме нещо, което вече го няма; нещо, което сигурно не се среща в аеродинамични млечни барове, където звучи радио. Върнах се да го търся, но не го намерих. И все пак някак си продължавам да вярвам в него дори сега, когато още не съм си сложил зъбите и стомахът ми плаче за аспирин и чаша чай.