Джордж Оруэлл - Още въздух

Два дни скитах из градчето почти по цял ден, и макар да не стигнах чак дотам, да стена и да подрънквам с вериги, понякога действително ми се искаше. Освен това пиех повече, отколкото ми понася. Почнах с пристигането, а след това все ми се струваше, че кръчмите не отварят достатъчно рано. В последния половин час до началото на работното време все ходех с изплезен език.

Но имайте предвид, че не бях в едно и също настроение през цялото време. Понякога ми се струваше, че и да бъде Лоуър Бинфийлд изличен, това няма абсолютно никакво значение. В крайна сметка защо съм дошъл, ако не за да се махна от семейството? Няма причина да не правя всичко, което ми се прииска, включително да отида за риба, ако имам желание. В събота следобед дори отидох в рибарския магазин на Главната и си купих въдичарски прът от лепен бамбук (като момче горещо жадувах за такъв — но е малко по-скъп от другите), кукички, влакно и прочие. Атмосферата в магазина ми подейства ободряващо. Каквото и да се променя, въдичарските такъми си остават същите — защото, разбира се, и рибата си остава същата. А и продавачът не виждаше нищо смешно в това, дебел мъж на средна възраст да си купува въдица. Тъкмо напротив, разговорихме се за риболова в Темза и големия клен, който някой си извадил по-миналата година с качамак от черен хляб, мед и заешка кайма. Дори — макар да не му казах за какво ги искам, и едва ли признавах и пред себе си — си купих най-здравото влакно за сьомга и кукички номер пет, имайки наум онези големи шарани в Бинфийлд Хаус, в случай че още съществуват.

Почти цяла неделя сутрин водих мислен диалог — да ида ли за риба или да не ида. Отначало си казвам, защо пък не, по дяволите, но в следващия миг вече ми се струва, че това е просто едно от онези неща, за които мечтаеш, но никога не правиш. Но следобед изкарах колата и отидох до Бърфорд Уиър. Мислех просто да хвърля едно око на реката и утре, ако времето позволява, евентуално да взема новата въдица, да си облека старото сако и сивия панталон от каша, които носех в куфара, и да се отдам на риболов цял ден. Дори три-четири дни, ако така ми се прииска.

Превалих Чамфорд Хил. Долу в подножието шосето извива и върви успоредно с крайречната алея. Слязох от колата и тръгнах пеш. Ах-х! Край пътя бяха изникнали червени и бели бунгалца. Можеше да се очаква, разбира се. И като че ли наоколо бяха паркирани доста коли. А с приближаването към реката долових и звук — да, бум-цигу-мигу-бум!, звукът на грамофон.

Изминах завоя и излязох на крайречната алея. Господи! Поредният шок. Беше почерняла от хора. А там, където едно време се простираха крайречните ливади — чайни, увеселителни машини с монети, будки за бонбони и продавачи на сладолед „Уолс“. Все едно съм в Маргейт. Помня едновремешната алея. Изминаваш цели километри и не срещаш жива душа, освен пазачите на шлюзовете и някой и друг кон да влачи шлеп, а отзад се помайва стопанинът му. Като сме идвали за риба, винаги сме били съвсем сами. Често съм оставал по цял следобед, и се е случвало на петдесет метра от нас да стои някоя чапла и по три-четири часа да не мине никой, който да я подплаши. Само че отде ми е дошло наум, че възрастните мъже не ходят на риболов? По целия бряг нагоре и надолу, докъдето стигаше погледът, се простираше непрекъсната верига от рибари, по един на всеки пет метра. Недоумявах как, по дяволите, са се насъбрали толкова хора накуп, докато не се сетих, че всъщност сигурно са от някой риболовен клуб. А реката гъмжеше от лодки — гребни, канута, плоскодънни и катери, пълни с пищящи и врещящи полуголи млади хапльовци, на всичкото отгоре помъкнали и грамофон на борда. Плувките на горките рибари подскачаха по вълните от катерите.

Повървях малко. Мръсна, неспокойна вода, въпреки чудното време. Никой не вадеше нищо, освен лещанка. Питах се дали очакват друго. Подобна тълпа е в състояние да подплаши и последната риба на света. Но като гледах плувките как подскачат сред кофички от сладолед и хартиени кесии, всъщност се съмнявах, че в реката изобщо има друга риба. Има ли още риба в Темза? Трябва да има. И все пак съм готов да се закълна, че водата не е, каквато беше. Цветът й е съвсем различен. Разбира се, вие ще се присмеете, че само си въобразявам, но аз пък ви казвам, че не е така. Знам, че се е променила. Помня каква беше — една такава сияйно зелена, в която се вижда надълбоко, а в тръстиките се стрелкат цели пасажи риба. В тази вода не се вижда и на пет сантиметра. Навсякъде е кафява и мръсна, отгоре плува тънък слой масло от лодките, да не говорим за фасовете и хартиените торбички.