Джордж Оруэлл - Още въздух

След малко се обърнах да си вървя. Не издържах повече на шумотевицата от грамофоните. Днес, разбира се, е неделя, разсъждавах. Може през седмицата да не е толкова зле. Но си знаех, че повече няма да се върна. Господ да ги порази, да си я задържат за себе си проклетата река. Където и да отида за риба, няма да е на Темза.

Навалицата се блъскаше наоколо. Тълпи от противни чуждоземци, почти всичките млади. Момичета и момчета, които се задяват по двойки. Край мен премина взвод девойки, всичките с разкроени панталони и бели шапчици като на американския флот, с надписи. На една, ще да е била седемнайсетгодишна, надписът гласеше: Целини ме, моля те . Нямам нищо против. Без много-много да му мисля, свих встрани и се претеглих на една увеселителна машина с монети. Вътре нещо прещрака — нали ги знаете тия машини, дето, освен че ви мерят, ви предсказват и бъдещето — и от отвора се подаде напечатана карта.

Вие притежавате изключителни дарби, но поради прекалена скромност никога не получавате заслуженото. Онези около вас подценяват способностите ви. Прекалено обичате да стоите настрана и да позволявате други да си приписват заслугите ви. Вие сте чувствителен, любящ и винаги верен на приятелите си. Вие сте силно привлекателен за противоположния пол. Най-голямата ви слабост е щедростта ви. Упорствайте и ще стигнете далеч!

Тегло: 94 кг

Отбелязах, че за три дни съм качил два килограма. Сигурно от пиенето.

Върнах се в хотела, зарязах колата в гаража и пих един късно следобеден чай. Понеже беше неделя, барът отваряше чак след час-два. Надвечер по хлад излязох да се поразходи към църквата.

Както пресичах тържището, забелязах една жена, която вървеше на известно разстояние пред мен. Веднага щом погледът ми попадна върху нея, изпитах доста странното чувство, че съм я виждал и преди. Познато ви е това усещане.

Не виждах лицето й естествено, а видът й в гръб нищо не ми подсказваше, и все пак бях готов да се закълна, че я познавам.

Тя тръгна по Главната и сви в една от уличките вдясно, където беше магазинът на чичо Изикиъл. Последвах я. Не знам защо го направих — къде от любопитство, предполагам, къде като предпазна мярка. Първата ми мисъл беше, ето най-сетне някой, когото съм познавал навремето в Лоуър Бинфийлд, но почти в същия миг ми хрумна, че тъкмо толкова вероятно е и да е някой от Уест Блечли. В подобен случай трябва много да внимавам, защото ако жената открие, че съм тук, вероятно ще изтропа на Хилда. Затова я следвах предпазливо, на безопасно разстояние, и изследвах гърба й колкото може по-внимателно. В него нямаше нищо за отбелязване. Беше висока, едра жена, на четирийсет-петдесет години, в доста поизносена черна рокля. Не носеше шапка, сякаш е излязла от къщи за малко, а походката й създаваше впечатлението, че обувките й са подпетени. Изобщо, даваше вид на повлекана. И все пак нямаше за какво да се хвана, освен онова неуловимо нещо, което знаех, че познавам отпреди. Може би нещо в движенията й. Скоро стигна до магазинче за бонбони и вестници, от онези, дето винаги работят в неделя. Жената, която го държеше, стоеше на прага и се суетеше около стойката за пощенски картички. Моята жена спря да си поприказват.

И аз спрях, веднага щом намерих витрина, в която да се правя, че гледам. Беше строителен магазин, пълен с мостри на тапети, батерии за баня и тям подобни. Бях на петнайсетина метра от двете жени. Чувах ги отдалеч как си гукат по онзи безсъдържателен начин, по който си бъбрят жените, като се срещнат случайно. „Да, ей точно това е. Точно там е. И му викам: «Добре де, ти какво очакваш?». Не звучи добре, нъл тъй? Но каква полза, все едно да говориш на стената. Срамота!“, и тъй нататък, и тъй нататък. Взе да ми става интересно. Изглежда, че и моята беше жена на дребен търговец, като другата. Тъкмо се питах дали все пак не е от едновремешните ми лоуърбинфийлдски познати, когато тя се извърна почти към мен и видях три четвърти от лицето й. Боже господи! Беше Елси!

Да, Елси беше! Изключено е да греша. Елси! Тази тлъста вещица!

Изпитах такъв шок — имайте предвид, не от това, че видях Елси, а от това, че видях в какво се е превърнала, — че свят ми се зави. Месинговите кранчета, сифоните и порцелановите мивки избледняха, така че хем ги виждах, хем не. А и за миг изпитах смъртен ужас, че може да ме познае. Но тя ме погледна право в лицето и с нищо не издаде да ме е познала. След миг се обърна и продължи по пътя си. Отново тръгнах след нея. Беше опасно, можеше да забележи, че я следя и оттам да се запита кой ли съм пък аз, но просто трябваше да я огледам още веднъж. Истината е, че събуди у мен ужасен интерес. В известен смисъл и досега я изучавах, но вече я гледах със съвсем други очи.