Джордж Оруэлл - Още въздух

Ужасно беше, и все пак ми доставяше някакво научно удоволствие да изследвам вида й в гръб. Страшно е да видиш какво могат да направят двайсет и четири години с една жена. Само двайсет и четири години, и момичето, което познавах, с млечнобялата си кожа, алената си уста и кукленската си златиста коса, се беше превърнало в тази дебела вещица с прегърбени рамене, която се тътреше по улицата на разкривените си токове. Искрено се зарадвах, че съм мъж. Никой мъж не се оставя да заприлича на нищо чак до такава степен. Вярно, дебел съм. Дори ако щете, нямам хубава фигура. Но поне имам някаква. Докато Елси не беше точно дебела, а просто безформена. С ханша й бе станало нещо ужасно. Талията й пък съвсем беше изчезнала. Представляваше просто отпуснат възлест цилиндър, като торба месо.

Следвах я дълго, излязохме от стария град и прекосихме доста неугледни улички, които не ми бяха познати. Най-сетне тя спря на прага на друго магазинче. Като я видях как влиза, отсъдих, че явно е нейно. Спрях за миг пред витрината. „Дж. Куксън, тютюн и бонбони“. Значи Елси е госпожа Куксън. Беше мизерно магазинче, почти като другото, където спря одеве, но по-малко и неугледно. Изглежда, не продаваше друго, освен тютюн и най-евтините бонбони. Питах се какво да си купя, което да отнеме минута-две. После видях на витрината стойка с евтини лули и влязох. Трябваше да се стегна, преди да отворя вратата, защото ако вземе да ме познае, ще падне голямо лъготене.

Тя се скри в задната стаичка, но като почуках по тезгяха, излезе. И ето ни лице в лице. Ох! Никакви признаци. Не ме позна. Просто ме изгледа по типичния им начин. Нали знаете как собствениците на малки магазинчета гледат клиентите си — с пълна липса на интерес.

За пръв я видях в упор, и макар донякъде да очаквах какъв ще бъде видът й, бях потресен почти колкото в първия миг, когато я познах. Предполагам, че по лицето на младия човек, та дори на дете, би следвало да можеш да предвидиш как ще изглежда на старини. Всичко е въпрос на костна структура. Но ако на двайсет и две изобщо ми е хрумвало да се питам как ли ще изглежда Елси на четирийсет и седем, едва ли би ми минало през ум, че ще изглежда така. Цялото й лице бе увиснало, сякаш някак си изтеглено надолу. Нали ги знаете онези жени на средна възраст, чието лице е като муцуна на булдог? Огромна издадена челюст, крайчетата на устните извити надолу, очите — хлътнали, с торбички отдолу. И все пак си беше същото лице, бих го разпознал и сред милион други лица. Косата й не беше посивяла съвсем, но бе добила някакъв неопределен мърляв цвят, а и доста беше оредяла. Сякаш за пръв път ме виждаше. За нея бях просто клиент, непознат, безинтересен дебелак. Странно, какво правят два-три пръста тлъстина. Питах се дали не съм се променил повече и от нея или просто не очаква да ме види, или — най-вероятното обяснение — напълно е забравила за съществуването ми.

— До’орвечер — поздрави ме с типичното им равнодушие.

— Искам лула — завих сухо. — От изтравниче.

— Лула. Амче чака да видя. Знам, че имахме някъде. Ама къде ги… ох! Ей ги на̀.

Измъкна изпод тезгяха кутия с лули. Какъв ужасен акцент! Или просто си въобразявах, понеже собствените ми стандарти са се променили? Не, не, тя „превъзхождаше“ другите момичета, всички девойки в „Лилиуайтс“ „превъзхождаха“ останалите момичета, при това участваше в читателския кръжок на викария. Кълна се, че никога не е говорила толкова диалектно. Странно, как стават на нищо тия жени, след като се омъжат. Взех да прехвърлям лулите и да се преструвам, че ги разглеждам. Накрая казах, че искам с кехлибарен мундщук.

— Кихлебарен ли? Амче дали имаме… — Обърна се към задната стаичка и се провикна: — Джо-ордж!

Значи и другият се казва Джордж. Отвътре долетя нещо като „Ър-рм!“.

— Джо-ордж! Къде тикна оназ, другата кутия?

Джордж влезе. Беше дребен, понабитичък мъж, по риза, с плешиво теме и огромни рижави мустаци. Ченето му подскачаше, сякаш преживя. Изглежда, прекъсвахме му чая. Двамата взеха да тършуват за другата кутия с лули. Минаха пет минути, докато я изровят иззад едни буркани с бонбони. Забележително е колко натурии успяват да складират в тия вмирисани магазинчета, където всичката стока не струва и петдесет лири.

Наблюдавах старата Елси как ровичка из боклуците и си мърмори. Нали ги знаете припрените движения на попрегърбената възрастна жена, изгубила нещо? Безполезно е да се мъча да ви описвам какво изпитах. Едно такова ледено, мъртво, безутешно чувство. Не можете да си го представите, освен ако не сте го изпитвали. Мога само да ви кажа, ако има някое момиче, което сте харесвали преди двайсет и пет години, идете го вижте сега. Може би тогава ще разберете какво изпитах.