Джордж Оруэлл - Още въздух

— Какво правят тези деца?

— Това им е практиката по противовъздушна отбрана — отвърна неопределено. — Това е противовъздушна отбрана. Нещо се упражняват. Това е госпожица Тоджърс, тази жена.

Можех да се досетя, че е тя. Личеше в погледа й. Нали ги знаете онези неумолими дърти вещици с прошарени коси и физиономии като скумрия, дето все ги слагат да отговарят за момичешките отряди, общежитията на Християнската асоциация на младите жени и какво ли не от този сорт. Беше със сако и пола, които някак напомняха униформа, и създаваше впечатлението, че е с портупей, макар всъщност да не беше. Познавам този вид жени. През войната са служили в женския армейски корпус и оттогава не им се е случвало нищо по-вълнуващо. Тази противовъздушна отбрана й е добре дошла. Колоната мина покрай мен и я чух как им подвиква като истински старши сержант:

— Моника! Вдигай крак по-високо!

А последните четирима носеха друг банер с червено-бяло-синя рамка, чийто надпис гласеше:

Ние сме готови. А вие?

— Защо ги карат да маршируват така? — обърнах се към бръснаря.

— Де да знам. Сигурно е някаква пропаганда.

Аз знаех, разбира се. Напълнете главите на децата с война. Създайте ни усещането, че изход няма, бомбардировачите са неизбежни като Коледа, тъй че право в избата и без много-много приказки. Над източния край на града се стрелнаха два бойни самолета от летището край Уолтън. Господи! — казах си, — като започне, въобще няма да се изненадаме, сякаш е роснал дъждец. Вече се ослушваме за първата бомба. Бръснарят взе да ми разказва как благодарение на усилията на госпожица Тоджърс учениците вече били екипирани с противогази.

Е, тръгнах да изследвам града. Прекарах два дни в шляене по старите места — поне онези, които успях да идентифицирам. През цялото време не срещнах и един човек, който да ме познае. Бях призрак, и макар да не бях действително невидим, така се чувствах.

Странно, толкова е странно, че не мога да ви го опиша с думи. Чели ли сте един разказ на Х. Дж. Уелс за някакъв тип дето е на две места едновременно — тоест, всъщност си е вкъщи, но халюцинира, че се намира на дъното на океана Разхожда се из стаята, но вместо столове и маси, му се привиждат разлюлени водорасли, огромни омари и сепии, които уж протягат пипала да го хванат. Е, така се чувствах и аз. Часове наред се разхождах из свят, който не съществува. Броях си крачките по тротоара и си мислех: „Да, тук започва нивата на еди-кой си. Плетът минава през улицата и влиза в къщата отсреща. Бензиностанцията всъщност е бряст. А тук свършват градините под аренда. И тази улица (помня, че беше унила уличка с къщи — близнаци, наречена Къмбърледж Роуд) е пътеката, където идвахме с Кейти Симънс и от двете страни растяха лещаци“. Несъмнено бърках разстоянията, но общите посоки бяха верни. Едва ли някой, който по една случайност не е бил роден тук, би повярвал, че само преди двайсет години тези улици са били ниви. Сякаш от предградията е изригнал вулкан, погребал природата. Почти цялата земя, навремето собственост на Бруър, беше погълната от общинския жилищен комплекс. Мил Фарм беше изчезнала, гьолът, където улових първата си риба, бе пресушен и застроен, та не можах дори да определя къде точно се е намирал. Само къщи, къщи, малки, червени квадратни къщи, досущ еднакви, с вечнозелен плет и асфалтова алея до входа. Оттатък общинските жилища градът пооредяваше, но мошениците строители се стараеха да наваксат. Тук-там, където някой е сварил да се сдобие с парче земя, бяха нацвъкани отделни групи къщи, до които водеха импровизирани пътчета, а между тях пустееха празни парцели със струпани строителни материали и съсипани ниви, осеяни с бодили и консервни кутии.

В центъра на стария град, от друга страна, нещата не се бяха променили много, поне по отношение на сградите. Много магазини извършваха същата търговия, само имената им се бяха променили. „Лилиуайтс“ още продаваше платове, но не изглеждаше толкова процъфтяващ. Там, където беше месарницата на Гравит, сега имаше магазин за радиочасти. Малката витрина на майка Уийлър беше зазидана. „Гриметс“ продължаваше да е бакалница, само че сега беше част от веригата „Интернашънал“. Това ви дава представа каква мощ притежават тези компании, щом са могли да погълнат стиснат стар хитрец като Гримет. Но доколкото го познавам — да не говорим за надгробния му камък по последна мода в църковния двор, — бас държа, че докато бизнесът е вървял, си е спастрил едно десет-петнайсет хиляди лири, да си ги носи на оня свят. Единственият магазин, който не беше сменил собственика си, бе „Сорозийнс“ — веригата, която разори баща ми. Бяха се разраснали неимоверно и бяха открили втори, огромен магазин в новата част на града. Но се бяха превърнали в нещо като универсален магазин и освен някогашните градинарски пособия, продаваха и мебели, лекарства и железария.