Джордж Оруэлл - Още въздух

Приближих се към брега на езерото. Децата се плацикаха и вдигаха безбожна врява. Направо гъмжеше от малчугани. Водата изглеждаше някак мъртва. Вече няма риба. Някакъв човек ги наглеждаше. Видя ми се възрастен, с плешиво теме и някой и друг кичур бяла коса, пенсне и силно загоряло от слънцето лице. Намирах във вида му нещо странно, но не можех да определя какво е. Забелязах, че е с къси панталони, сандали и риза от изкуствена коприна, разкопчана на врата, но най-много ме порази погледът в очите му. Те бяха много сини и сякаш блещукаха насреща ти иззад очилата. Личеше си, че е от онези старчоци, които така и не порастват. Или са маниаци на тема здравословно хранене, или имат нещо общо с бойскаутите — във всеки случай са големи любители на Природата и чистия въздух. Гледаше ме така, сякаш се кани да заговори.

— Ъпър Бинфийлд много се е разраснал — подхвърлих.

Той ми смигна.

— Ами, разраснал се. Драги ми господине, ние не допускаме Ъпър Бинфийлд да се разрасне. Гордеем се, че тук, горе, сме се събрали едни доста изключителни хора. Просто малка колония, която си живее в усамотение. Никакви натрапници — хи-хи!

— Имах предвид, в сравнение с преди войната — уточних. — Тук съм израсъл.

— О, ах. Несъмнено. Но разбира се, това е било преди мое време. Виждате ли, Ъпър Бинфийлд е много специално място, като жилищен комплекс. Мъничък свят, затворен в себе си. Всичко е проект на Едуард Уоткин, архитектът. Чували сте за него, разбира се. Тук горе ние живеем в сърцето на природата. Нямаме връзка с града долу — махна с ръка към Лоуър Бинфийлд — „тъмните сатанински мелници“ 15 15 Скрит цитат от Уилям Блейк. — Б.пр. , хи-хи!

Кискаше се по старчески добродушно и лицето му се набърчваше, като заешка муцунка. Без да го питам, взе да ми разправя за комплекса Ъпър Бинфийлд и за младия Едуард Уоткин, архитектът, който имал такъв усет към късната готика и направо бил великолепен, как изнамирал автентични греди от елизабетинско време по старите ферми и ги изкупувал на смехотворна цена. При това бил такъв интересен млад човек, душата и сърцето на нудистките партита. На няколко пъти повтори, че те, в Ъпър Бинфийлд, били много различни от Лоуър Бинфийлд, и били решени да обогатяват природата, вместо да я съсипват (цитирам го дословно), и в комплекса нямало нито едно общинско жилище.

— Седнали да ми разправят за градове — градини. Но Ъпър Бинфийлд е град — гора, хи-хи! Природа! — Махна към онова, което бе останало от дърветата. — Отвсякъде ни обгражда мрачният девствен лес. Нашата младеж расте сред естествената красота. Разбира се, почти всички тук сме просветлени. Ще повярвате ли, че три четвърти от нас са вегетарианци? Местните месари хич не ни обичат, хи-хи! При това тук живеят някои доста видни особи. Госпожица Хелена Търлоу, писателката — чували сте за нея, разбира се. И професор Уоуд, който изследва ясновидството. Толкова поетичен човек! Излиза да се скита по горите и на обяд семейството му не може да го намери. Казва, че се разхожда сред феите. Вярвате ли във феи? Признавам — хи-хи, — че аз лично съм малко скептичен. Но снимките му са много убедителни.

Започнах да се питам дали не е избягал от Бинфийлд Хаус. Но не, съвсем нормален си беше човекът, в известен смисъл. Знам ги тези. Вегетарианство, прост живот, поезия, култ към Природата, отърколване в росата преди закуска. Познавах неколцина като него преди години в Илинг. Взе да ме развежда из комплекса. Нищо не беше останало от гората. Само къщи, къщи — и то какви! Нали ги знаете ония псевдоготически къщи с разкривени покриви, подпори, които не подпират нищо, циментови басейнчета за птици и пластмасови елфи, каквито се продават в цветарските магазини? Човек направо започва да си представя противната шайка маниаци на тема здравословно хранене, ловци на духове и почитатели на простия живот с доход хиляда лири годишно, които живеят тук. Дори тротоарите бяха шантави. Не му позволих да ме отведе много надалеч. При вида на някои къщи съжалих, че не нося ръчна граната в джоба си. Опитах се да му поохладя ентусиазма с въпроса нямат ли хората нещо против да живеят толкова близо до лудница, но той не реагира. Най-сетне спрях и казах:

— Имаше още едно езеро, встрани от голямото. Едва ли е далеч.

— Друго езеро ли? О, определено няма. Мисля, че никога не е имало.

— Може да е пресушено — отбелязах. — Беше доста дълбоко. Ще да е останала голяма яма.

— О, ах. Разбира се, вие си давате сметка, че в някои отношения животът ни тук, горе, е малко примитивен. С простия живот е така. Но ние го предпочитаме. Естествено отдалечеността от града си има своите недостатъци. Някои хигиенни съоръжения не са съвсем задоволителни. Колата за боклук минава само веднъж месечно, ако се не лъжа.