Джордж Оруэлл - Още въздух

Изправих се и прекосих тържището. Хората започваха да се поуспокояват и край мястото, където беше паднала бомбата, вече се насъбираше тълпа.

О, да, прави сте, разбира се. Не беше немски самолет, все пак. Войната не е избухнала. Просто злополука. Самолетите излетели на бомбено учение — във всеки случай, носели са бомби — и някой натиснал лоста по погрешка. Сигурно после добре са го наковали. Докато пощальонът позвъни в Лондон да попита има ли война, и докато му отговорят, че няма, всички вече бяха схванали, че е станала злополука. Но имаше един промеждутък, от една до пет минути, в който няколко хиляди души вярваха, че сме във война. Слава богу, че не продължи по-дълго. Още четвърт час, и щяхме да линчуваме първия шпионин.

Последвах тълпата. Бомбата беше паднала в малка пресечка на Главната — там, където беше магазинът на чичо Изикиъл. Нямаше и петдесет метра от точното място. Завих зад ъгъла и дочух ромон на гласове: „О-о-о!“ — едно такова страхопочитание, сякаш се боят и това им доставя огромно удоволствие. За щастие стигнах няколко минути преди линейката и пожарната кола, и въпреки петдесетината човека, които вече се бяха насъбрали, видях всичко.

На пръв поглед сякаш от небето валяха тухли и зеленчуци. Наоколо беше осеяно със зелеви листа. Бомбата беше изтрила от лицето на земята зарзаватчийница. На къщата отдясно част от покрива й беше отнесен и подпокривните греди горяха, а околните къщи бяха пострадали до една, повече или по-малко, и прозорците им бяха строшени. Само че всички гледаха къщата отляво. Стената й — тази, която е граничела със зарзаватчийницата — беше срутена, ама толкова чисто, сякаш е била отрязана с нож. Но необикновеното е, че в стаите на горния етаж всичко бе останало непокътнато. Все едно гледаш в куклен дом. Скриновете, креслата в спалнята, избелелите тапети, неоправеното легло и гърнето под леглото — всичко тъкмо както хората са живели, освен дето стената липсваше. Долните стаи обаче бяха пострадали от силата на взрива. Там цареше ужасяваща бъркотия от натрошени тухли, хоросан, крака на столове, късове от лакиран бюфет, дрипи от покривка, купчина изпочупени чинии и парчета от кухненска мивка. Буркан конфитюр се беше търколил на пода, оставяйки след себе си дълга следа сладко, а край нея се точеше ивица кръв. Но сред изпотрошения порцелан се въргаляше крак. Просто крак, още обут в панталон и е черен ботуш с гумен ток „Уд-Милн“. Ето на какво охкаха и ахкаха хората.

Огледах хубавичко, та да попия всичко до последната подробност. Кръвта започваше да се смесва с мармалада. Като пристигна пожарната, отпраших към хотела, да си стягам багажа.

Лоуър Бинфийлд беше дотук. Прибирам се у дома. Но в интерес на истината, не отърсих праха от нозете си и не си заминах на часа. Човек никога не го прави. Като се случи подобно нещо, хората винаги се размайват и го обсъждат с часове. В този ден в старата част на Лоуър Бинфийлд не се свърши много работа. Всички бяха твърде заети да говорят за бомбата, какво се чуло и какво си помислили, като го чули. Барманката в хотела се разтресла от ужас. Вече никога нямало да спи мирно в леглото си, вие какво очаквате, това само доказва, че с тези бомби човек никога не знае. Някаква жена пък се стреснала от експлозията и си отхапала връхчето на езика. Оказа се, че докато в нашия край на града всички си помислили, че немците нападат, в другия край въобще не се усъмнили и за миг, че е станал взрив във фабриката за чорапи. После (както узнах от вестника) министерството на въздушната отбрана изпратило експерт да инспектира щетите и изнесло доклад със заключението, че поразителната сила на бомбата била „незадоволителна“. В интерес на истината, убила само трима души — зарзаватчията, на име Перо, и възрастната двойка, живуща в съседство. Жената не била много обезобразена, а стареца идентифицирали по ботушите, но от Перо не открили и следа. Дори копче от панталон, над което да прочетат заупокойната молитва.

Следобед си уредих сметката и си хванах пътя. След като се разплатих, останах едва с три лири. В тия нагиздени провинциални хотелчета знаят как да ти съдерат кожата, а като сложим и питиета, и други работи, харчих доста щедро. Оставих новата въдица и такъмите в стаята. Да си ги задържат. На мен не ми трябват. Просто една лира, хвърлена на вятъра, за да ми дойде умът в главата. Не може дебели мъже на четирийсет и пет да ходят на риболов. Край на тия работи, това е просто празна мечта, отсам гроба повече риболов няма да има.