Джордж Оруэлл - Още въздух

Илюзия! Измишльотини! Няма значение колко са, все това ги чака. Тежките времена наближават, аеродинамичните мъже — също. А какво следва после — това не знам, дори не ме интересува. Знам само, че ако има нещо, което те вълнува и на йота, най-добре се сбогувай с него отсега, защото всичко, което ти е било познато, затъва, затъва все по-дълбоко в калта, под непрестанния трясък на картечниците.

Но като се върнах в предградието, настроението ми внезапно се промени.

Внезапно ме осени мисълта — досега дори не ми беше хрумвала, — че Хилда може наистина да е болна.

Въздействието на средата, нали разбирате. В Лоуър Бинфийлд нито за миг не се усъмних, че не е болна и просто ми е скроила номер, за да ме прибере у дома. Тогава ми се стори съвсем естествено, не знам защо. Но като навлязох в Уест Блечли и Хесперидийс Истейт се сключи около мен като червения тухлен затвор, който всъщност е, веднага се върнах към обичайните си мисловни навици. Налегна ме онова понеделник-сутрешно усещане, че всичко е безрадостно и благоразумно. Осъзнавах каква безмерна тъпота е — онова, за което пропилях последните пет дни. Скришом да отскоча до Лоуър Бинфийлд, за да се помъча да възкреся миналото, а после, в колата, на връщане към дома, да си наизмисля тонове пророчески дивотии за бъдещето. Бъдещето! Какво общо има бъдещето с хора като нас с вас? Да задържим работата си — ето нашето бъдеще. А Хилда — бомбите наистина ще вземат да падат, и тя ще продължава да си мисли за цената на маслото.

Внезапно проумях какъв глупак съм бил, да си помисля, че би направила подобно нещо. Разбира се, че сигналът за помощ не е бил фалшив! Да не би да й стига въображението за подобно нещо?! Това е просто суровата гола истина. Въобще не лъже, действително е болна. И, господи! — може би в същия този миг лежи някъде, гърчи се в нечовешки болки, или дори е мъртва, знам ли. При тази мисъл ме обля ужасяващо болезнен страх, нещо като кошмарно ледено усещане в стомаха. Стрелнах се по Елесмиър Роуд с близо шейсет километра в час и вместо да прибера колата в гаража, спрях пред къщата и веднага изскочих.

Значи все пак обичам Хилда, ще кажете. Не знам какво разбирате под „обичам“. Вие обичате ли лицето си? Сигурно не, но не можете да си представите себе си без него. То е част от вас. Е, същото изпитвам и аз към Хилда. Когато всичко е наред, не мога да я гледам, но при мисълта, че може да е мъртва или дори да й е зле, ме втриса.

Затърсих припряно ключа, отворих и отвътре ме блъсна познатата миризма на стари шлифери.

— Хилда! Хилда! — завиках.

Отговор не последва. Известно време продължих да викам „Хилда! Хилда!“ в нищото и по гръбнака ми пропълзя ледена струйка пот. Може би вече са я откарали в болница — може би горе в празната къща лежи труп.

Хукнах по стълбите, но в същия миг двете деца, по пижами, излязоха от стаите си от двете страни на площадката. Да е било осем-девет вечерта — във всеки случай тъкмо почваше да се здрачава. Лорна се провеси на перилата.

— О-о, тати! О-о, тати е! Защо си идваш днес, тати? Мама каза, че ще си дойдеш чак в петък.

— Къде е майка ви?

— Мама я няма. Излезе с госпожа Уийлър. Защо си идваш днес, тати?

— Значи майка ви не е болна?

— Не. Кой ти каза, че болна? Тати! Беше ли в Бърмингам?

— Да. Хайде обратно в леглата. Ще настинете.

— Тати, а къде са ни подаръците?

— Какви подаръци?

— Подаръците от Бърмингам.

— Ще ги видите на сутринта.

— О-о, тати, не може ли да ги видим сега?

— Не. А сега млък и обратно в леглата, че иначе ще ви напляскам.

Значи все пак не е болна. И действително ме е излъгала. Да ви призная, не знаех да се смея ли, да плача ли. Обърнах се към входната врата, която бях оставил отворена, и там, неестествено огромна, видях насреща ми да се задава Хилда.

Гледах я как се приближава в последните отблясъци на вечерта по градинската алея. Странно, като си помисли човек, че само преди три минути полудявах от тревога и по гърба ми се стичаше истинска ледена пот само защото подозирах, че може да е мъртва. Е, не беше мъртва — беше си както обикновено. Старата Хилда с тънките рамене, тревожното изражение, сметката за газта и училищните такси, и миризмата на стари шлифери, и кантората в понеделник — всички основополагащи факти, към които неизменно се връщаш, „вечните истини“ на стария Портиъс. Личеше си, че Хилда не е в много радостно настроение. Стрелна ме с поглед, както когато й се върти нещо в главата — както те стрелва някое малко животинче, например невестулка. Изобщо не се изненада, че съм се прибрал, обаче.