Джордж Оруэлл - Още въздух

Странно, как проумяваш нещата постепенно. Какво всъщност изпитах, когато избухна бомбата? На момента, разбира се, си изкарах акъла, а като видях срутената къща и крака на стареца, изпитах онова оживление, което те обзема, когато станеш свидетел на катастрофа. Отвратително е, разбира се. Напълно достатъчно да реша, че вече до гуша ми е дошло от тази така наречена почивка. Всъщност обаче не ми направи кой знае какво впечатление.

Но като излязох от околностите на Лоуър Бинфийлд и завих на изток, всичко блесна в съзнанието ми. Нали знаете как става, като пътувате сам в лека кола. Има нещо — дали в прелитащите зад стъклото плетове или в пулса на двигателя, което придава на потока на мисълта определен ритъм. Случва се да изпиташ същото чувство и във влак. То е усещането, че виждаш нещата в по-ясна перспектива от обикновено. Каквито и колебания да съм имал, сега съм напълно сигурен. Като начало, пристигнах в Лоуър Бинфийлд с негласен въпрос. Какво ни предстои? Наистина ли е свършено? Можем ли да се върнем към живота, който живеехме някога, или той си е отишъл завинаги? Е, получих своя отговор. С едновремешния живот е свършено, и да ходиш да го търсиш, е просто губене на време. Няма връщане назад към Лоуър Бинфийлд, не можеш върна Йов в търбуха на кита. Знаех си го, макар че едва ли следите мисълта ми. Да дойда тук, беше много странна постъпка. През всичките тези години Лоуър Бинфийлд си е стоял, прибран на сигурно място някъде из паметта ми, в някое усамотено ъгълче, където мога да пристъпя, когато ми се прииска, и ето, най-сетне пристъпих и открих, че той не съществува. Хвърлих лимонка в мечтите си и освен ако не е станала някоя грешка, Кралските военновъздушни сили не закъсняха да ме последват с двеста и петдесет килограма тротил.

Задава се война. През 1941-ва, казват. И тогава ще има купища натрошен порцелан, и малки къщи с отпрани стени като разковани каси, и червата на експерт-счетоводител, размазани върху пианото, което си купува на изплащане. Но какво значение имат тези неща, бездруго? Казвам ви какво ме научи престоят ми в Лоуър Бинфийлд, и то е следното. Всичко това ще се случи. Всички неща, които се крият на дъното на съзнанието ви, всичко, от което изпитвате ужас, всичко, за което си казвате, че е просто кошмар или се случва само в чуждите страни. Бомбите, опашките за храна, гумените палки, бодливата тел, цветните ризи, лозунгите, огромните лица, картечниците, щръкнали от прозорците на спалните. Всичко това ще се случи. Знам го със сигурност — или поне го знаех тогава. Няма мърдане. Борете се, ако искате, или извърнете глава и се престорете, че нищо не забелязвате, или грабнете гаечния ключ и се втурнете да размазвате физиономии с другите. Но изход няма. Това е просто нещо, което ще се случи.

Настъпих газта и старата кола зафуча нагоре-надолу по хълмовете, а кравите, брястовете и житните полета се плъзгаха зад стъклото, докато двигателят загря до червено. Чувствах се в почти същото настроение, както в онзи януарски ден, когато крачех по Странд — денят, когато си взех новите изкуствени зъби. Сякаш ми е дадена ясновидска дарба. Струваше ми се, че виждам цяла Англия, и всички хора в нея, и всичко, което ще се случи на всекиго. От време на време, дори тогава, в мислите ми се прокрадваше някое и друго съмнение. Светът е много голям — нещо, което забелязваш, когато дълго пътуваш с кола, и това в известен смисъл е успокоително. Помислете си за обширните поля, които прекосяваш само в едно-единствено кьоше на едно-единствено английско графство. Като Сибир е. И нивите, и буковите горички, и селските къщи, и църквите, и селата с малките им бакалнички, и енорията, и патиците по ливадите. Твърде голямо е, за да бъде променено, не е ли така? Неминуемо ще остане повече или по-малко същото. Скоро стигнах покрайнините на Лондон и хванах по Ъксбридж Роуд, та чак до Саутол. Километри наред грозни къщи, с хора в тях, които живеят скучни благочинни животи. А отвъд се простира Лондон, трийсет километра все улици, площади, сбутани задни алеи, жилищни сгради, блокове, кръчми, закусвални за пържена риба и картинни галерии, с всичките им осем милиона жители с дребните си лични животчета, които не искат да им бъдат променяни. Още не са измислени бомби, които да изличат съществуването им. И присъщия му хаос! И колко са уединени тези животи! Джон Смит къса билетите на стадиона, Бил Уилямс си разказва вицове с бръснаря, госпожа Джоунс се прибира у дома с вечерната бира. Осем милиона такива! Бомби-небомби, все ще се справят някак и ще продължат да живеят живота, който са живели, не е ли така?