Джордж Оруэлл - Още въздух

Поръчах си още една бира и нещата ми се сториха по-приемливи. Несъмнено у дома ме очаква скандал, но скандал бездруго ще има. Разполагам с три дни, разсъждавах. Колкото и да е странно, сега, когато се оказа, че нещата, дето съм дошъл да ги търся, вече не съществуват, идеята да си почина малко ми се струваше още по-примамлива. Да не съм си у дома — това му беше най-хубавото. Мир, безкраен мир, когато близките са надалеч, както се пее в песента. И внезапно реших, че ако имам настроение, ще преспя с жена. За урок на Хилда, дето е толкова цинична, пък и каква полза да те подозират, ако няма да е вярно?

А когато усетих въздействието на втората бира, цялата работа взе да ми се струва забавна. Не паднах в капана, но идеята е гениална. Питах се как ли е успяла да пусне сигнал за помощ. Нямам представа каква е процедурата. Трябва ли медицинско удостоверение или просто изпращаш името си? Бях почти сигурен, че онази Уийлър я подучила. Звучеше като да има неин пръст в цялата работа.

Ама че нахалство! Тези жени, на какво ли не са способни! Понякога не можеш да не им се възхитиш.

След закуска излязох да се поразходя към пазара. Беше великолепна утрин, една такава прохладна и безмълвна, окъпана в танцуваща бледожълтеникава светлина, като бяло вино. Свежият дъх на утрото се смесваше с аромата на пурата ми. Но иззад къщите отекна усилващо се бучене и изведнъж в небето профучаха ято огромни черни бомбардировачи. Вдигнах поглед. Сякаш бяха точно над главата ми.

В следващия миг чух нещо. И на мига, да бяхте там, щяхте да видите интересна илюстрация на нещо, което май се нарича условен рефлекс. Защото чух — и дума не може да става за грешка — свистенето на бомба. Не бях чувал този звук от двайсет години, но нямаше нужда да ми казват какво е. Без изобщо да се замислям, направих точното нещо. Хвърлих се по очи се на земята.

Все пак се радвам, че не ме видяхте. Едва ли съм бил много достойна гледка. Проснат на паважа като плъх, когато се провира под врата. Никой не беше и наполовина толкова бърз. Реагирах тъй светкавично, че в стотните от секундата, преди да падне бомбата, дори намерих време за опасения, че всичко е грешка и напразно съм се показал глупак.

Но в следващия миг — ах!

Буум-Бррррррррр !

Шум като в деня на страшния съд, последван от шум, сякаш един тон въглища се посипват върху ламарина. Падащи тухли. Сякаш се слях с тротоара. „Започна се — рекох си. — Знаех си! Старият Хитлер не дочака. Просто пусна бомбардировачите без предупреждение.“

И ето ви нещо много странно. Още незаглъхнал екотът от този ужасен, оглушителен трясък, който сякаш ме скова от глава до пети, и вече бях успял да си помисля, че в избухването на голям снаряд има нещо величествено. Как звучи ли? Трудно е да се опише, защото онова, което чуваш, се смесва с онова, от което се страхуваш. Най-вече извиква в съзнанието ти представата за пръскащ се метал. Сякаш огромни листове стомана се раздират пред очите ти. Но странното е чувството, което извиква този звук — сякаш изведнъж те блъсват лице в лице с действителността. То е като да ти плиснат кофа вода, за да те събудят. Внезапно изплуваш от сънищата си от дрънченето на метала и всичко е ужасно, и много истинско.

Отекнаха писъци и викове, и свистенето на рязко натиснати спирачки. Втората бомба, която очаквах, не падна. Понадигнах глава. От всички страни хора тичаха и пищяха. Една кола беше поднесла и се плъзгаше диагонално по паважа. Женски глас пищеше:

— Германците! Германците!

Отдясно като че ли ми се мярна облото пребледняло лице на мъж, досущ като намачкана хартиена кесия, който бе свел поглед към мен и трепереше:

— Какво става? Какво става? Какво правят?

— Започна се — казах. — Това беше бомба. Лягайте на земята.

Но втората бомба така и не падна. След около четвърт минута отново надигнах глава. Някакви хора продължаваха да се щурат по улицата, други стърчаха като побити в земята. Някъде иззад къщите се надигаше огромна прашна пелена, всред която се виеше струя катраненочерен дим. И тогава видях необикновена гледка. Оттатък пазарището Главната леко се изкачва нагоре. Та по това нанадолнище се носеше стадо прасета, нещо като огромен потоп от свински зурли. След миг, естествено, разбрах какво е. Съвсем не бяха прасета, а ученици с противогази. Сигурно търчаха към някоя изба, където са инструктирани да се крият в случай на въздушно нападение. Отзад дори различих едно по-високо прасе, вероятно госпожица Тоджърс. Но ви казвам, че за миг ми се сториха точно като стадо прасета.