Джордж Оруэлл - Още въздух

Това ме накара отново да се замисля за езерото в Бинфийлд Хаус. Като видях какво са направили с града, изпитах чувство, което може да се определи единствено като страх да ида да проверя дали езерото продължава да съществува. И все пак не е изключено, не се знае. Градът беше смазан под тонове червени тухли, къщата ни — пълна с Уенди и нейните боклуци, Темза — отровена с машинно масло и хартиени кесии. Но може пък езерото да продължава да съществува и големите черни риби още да плуват в него. Може би дори все още е скрито в гората и оттогава никой не е открил съществуването му. Напълно е възможно. Там гората беше гъста, пълна с къпинак и гъсталаци (тъкмо на това място буковете отстъпваха на огромни дъбове, а под дъбове гъсталакът става още по-непроходим) — а по такива джунгли на повечето хора не им се завира. Ставали са и по-странни работи.

Тръгнах едва късно следобед. Ще да е било четири и половина, взех колата и поех по шосето към Ъпър Бинфийлд. Насред хълма къщите оредяваха, накрая съвсем изчезваха и отстъпваха място на гората. Тъкмо тук пътят се разклоняваше и аз поех надясно, с намерението да обиколя и да се върна до Бинфийлд Хаус по пътя. Но скоро спрях да огледам горичката, през която минавах. Буковете ми се сториха точно същите. Господи, съвсем, съвсем същите! Паркирах колата в една ниска трева край пътя, под едно варовиково свлачище, и слязох да се поразходя. Всичко си е същото. Същият покой, същите купища шумолящи листа, които сякаш никога не изгниват. Живинка не трепва, освен птичките във върхарите, които не виждаш. Трудно ще повярваш, че хаотичният шумен град е едва на пет километра. Взех да си проправям път през горичката, по посока на Бинфийлд Хаус. Смътно си спомнях пътеките. И, о, боже! Да! Ето я карстовата дупка, където Черната ръка стреля с прашки и Сид Лъвгроув ни каза как се раждат бебетата, в деня, когато улових първата си риба, преди близо четирийсет години!

Тук дърветата оредяваха, вече се провиждаше другото шосе и зидът на имението. Старата дървена ограда я нямаше, разбира се — бяха издигнали висока тухлена стена с шипове отгоре, тъкмо като за лудница. Поблъсках си известно време главата как да вляза в имението, докато най-сетне ме осени идеята, че е достатъчно да се оправдая с лудата си жена, за която търся място да я настаня. След това с готовност ще ме разведат наоколо. С новия си костюм сигурно изглеждам достатъчно заможен да имам съпруга в частна лудница. Едва когато стигнах портата ми дойде наум да се запитам дали езерото все още е в земите на имението.

Едновремешното землище се простираше поне на двеста декара, а лудницата едва ли се заема повече от трийсет-четирийсет. Надали са запазили езерото — за какво им е, само лудите да се давят в него. Къщурката на стария Ходжес си беше същата, като едно време, но жълтата стена и железните порти бяха новост. Надзърнах през решетките и по видяното отсъдих, че едва ли щях да разпозная мястото. Чакълени алеи, цветни лехи, морави и неколцина безцелно шляещи се типове — луди, предполагам. Небрежно продължих надясно. Езерото — голямото езеро, където ловях риба — беше на неколкостотин метра зад къщата. След стотина метра стигнах ъгъла на зида. Значи езерото остава отвън. Тук дърветата много оредяваха. Дочух детски гласове. И о, боже! Ето го езерото.

Спрях за миг, недоумявайки какво се е случило с него. После разбрах — дърветата околовръст бяха изсечени. Изглеждаше оголяло и различно, всъщност необикновено напомняше на Кръглото езеро в Кенсингтън Гардънс. Навсякъде по брега играеха деца — пускаха лодки и цамбуркаха в плиткото, а неколцина по-големи гребяха с онези малки канута, които се задвижват с лост. Отляво сред камъшите, където стърчеше старата прогнилата барака за лодки, имаше някакъв павилион, будка за сладкиши и огромна бяла табела с надпис: Клуб по моделиране на яхти Ъпър Бинфийлд.

Погледнах надясно. Само къщи, къщи, къщи. Все едно си в някое външно предградие. Цялата гора, която се простираше навремето оттатък езерото и беше толкова гъста, че приличаше едва ли не на тропическа джунгла, беше изсечена до последното дърво. Само тук-там край къщите стърчаха самотни китки дървета. Самите къщи бяха артистични — поредната колония в псевдоготически стил, като онази, която видях първия ден на върха на Чамфорд Хил, само дето тази беше още по-префърцунена. Какъв глупак съм бил да си въобразявам, че горите са си същите! Сега ми ставаше ясно. Останала е само една малка горичка, двайсетина декара най-много, другото е било изсечено, и само по една чиста случайност на идване минах тъкмо оттам. Ъпър Бинфийлд, едно време просто име, се беше превърнал в порядъчно голям град. Впрочем по-скоро отдалечен квартал на Лоуър Бинфийлд.