Г. Зотов - Еликсир в Ада

— А какво е ПРОРОЧЕСТВОТО? — попита Алексей невинно като питомник на забавачка.

— Няма значение — отсече Юда. — Наистина е прекрасно, че ми съобщихте тази новина. Сега дълго време ще бъда в добро настроение. Но не мога да ви помогна с нищо друго.

Калашников се ядоса, защото не беше в състояние да въздейства на този човек нито със заплахи, нито с натиск. В полицейския участък на Земята беше много по-лесно да се работи. Той минаваше за виртуоз на интелектуалните разпити и измъкваше информацията от арестантите зрънце по зрънце. Но в този случай събеседникът му го превъзхождаше по ум.

— Не бива да се държите така. Ако се съгласите да ни сътрудничите, ще се опитам да променя условията ви на живот. — В отчаянието си той започна да дрънка пълни глупости. — Наистина ли не ви е омръзнало тук?

— О, да, разбира се! — изхили се подигравателно Тринайсетият. — Едно редово ченге от Ведомството без проблеми може да промени режима, при който живея и който е установен с личното споразумение между шефа и Гласа. И с какво ще ми помогнете вие… момче? Може би ще ми дадете още една допълнителна стая? Или пък ще подхванем игра в стила на Кларис и доктор Лектър — ще ми издействате да мога да рисувам в килията или нещо такова? Няма с какво да ме заинтригувате. Ще ви кажа честно, че съм лично заинтересован убийствата в Града да продължат. Но можете да се успокоите, защото няма да чакате дълго.

— Какво? — изрева Калашников, забравил за приличието. — Какво да чакам?

— Не се притеснявайте — повтори с усмивка на фокусник Юда. — Много скоро ще разберете. Ако можехте да мислите логично, нямаше да се опитвате да ме съблазните с условията на живот. Нима след като постъпиха така с мен, аз съм длъжен да помагам за залавянето на онези, които създават неприятности на един от двамата ми основни мъчители? Вашите проблеми дори ме забавляват. А тук аз имам толкова малко забавления…

Калашников осъзна, че е изгубил времето си напразно, ако не се броеше информацията за изчезналото Евангелие. Вероятно трябваше да се сбогува студено и да си отиде, но му се прииска да изтрие самодоволната усмивка от лицето на Тринайсетия.

— Е, да… Вие, както и всички останали, смятате, че са ви наказали несправедливо — изсъска Алексей.

— Голяма работа, че сте продали нещо си, нали? Наистина, това е толкова дребно…

— Да. Представете си, недоволен съм. — Юда помръкна. — Защо в крайна сметка си изпатих единствено аз? Защо вече две хиляди години лежа в единична килия? Съгласен съм да ме пратят където и да било, да лежа къде ли не, само не и тук! Знаете ли какво означава години наред да разговаряш само със себе си? Ще минат сто хиляди години, милион години, а пък аз все ще си седя тук между тези четири стени. Като че ли другите са по-малко виновни от мен! Случайно да сте видели Пилат тук? Кажете де? Къде е той?

— Пилат е осъден на вечен живот и вие много добре знаете това — въздъхна Калашников. — Както и това, че Понтийски вече хиляди пъти се е опитвал да се самоубие по всички познати начини, включително и чрез последния си опит да се взриви, след като се опаса с динамит. Но пак не излезе нищо. Това стана в Йерусалим, а там го взеха за арабски терорист. И в момента се намира в затвора, където излежава доживотната си присъда. Доживотна! Можете ли поне приблизително да си представите колко му остава да лежи?

— И какво от това? — не се предаваше Юда. — По-важното е, че прекара всички тези години сред хората — бил се е, спорил е, обичал е, мразил е. А пък аз стоя тук сам. Никой не иска да разговаря с мен. Храната се материализира в стаята ми от въздуха точно както вестниците и видеокасетите. Ако охраната иска да ми каже нещо, чувам гласовете им през тонколоните на интеркома. Може би ТОЙ щеше да ми прости, ако можеше да ме чуе лично. Бих могъл да му обясня всичко. Но никой не ме пуска при НЕГО.

— А вие какво ще МУ кажете? — със садистична усмивка попита Калашников. — Че сте имали страшна нужда от онези трийсет денария?

— Не, това направо е непоносимо! — Тринайсетият скочи от стола, който падна безшумно върху персийския килим. — Какви трийсет денария! Аз ГО предадох за двеста и седемдесет, чувате ли? И знаете ли какво се крие зад приказките, че сетне уж подхвърлили кесията в покоите на юдейския първосвещеник Каифа? Просто аз му върнах рестото като честен човек. Той ми плати триста пари в брой, а аз нямах дребни, за да му върна, и затова после му занесох трийсет сребърника, както му бях обещал. Докога ще опровергавам тази клевета? На нищо не прилича! Това вашето не е история, а същинска жълта преса.