Г. Зотов - Еликсир в Ада

Не, беше по-добре да стои настрана и да се пази от нея като от прокажен и само тогава можеше да избегне разрушителното въздействие на заразата. Ако докоснеше Книгата, това беше равносилно на смърт.

През цялото време, докато живееше в Кремъл, пренасяше Книгата на най-различни места, защото се боеше, че някой ден някой ще я прочете и ще разбере това. Хората, които пренасяха Книгата от едно място на друго, не знаеха какво има в заключения сейф, но след всяко пренасяне той за всеки случай заповядваше да ги убият.

Един месец преди смъртта му занесоха Книгата в малко градче, което се намираше под охраната на местното поделение на Държавна сигурност. След това парализата го повали и той не можа да даде последните си инструкции.

Когато чу, че Хитлер е станал на пепел, в ума му веднага изплува: палачът. И вече му беше все едно коя ще е блудницата, която щеше да го последва. Той включваше стария телевизор в стаичката на Мюлер и гледаше с безразличие новините за смъртта на Монро и Брус Ли.

Нямаше съмнение, че в момента всичко зависеше от копоите и от това колко бързо щяха да заловят Изпълнителя и Поръчителя. През последните дни покушенията май престанаха. Може би бележката беше помогнала. Разбира се, той не беше сигурен, че Тринайсетият щеше да пожелае да говори за Книгата, но може би щеше да подскаже добра идея на Калашников. При всички случаи беше по-добре това да го направи Юда, отколкото той. Защото, колкото и да искаше, Изпълнителят нямаше да успее да се добере до Искариотски. Но щеше да докопа Сталин без проблеми.

И все пак колко отвратително нещо беше страхът. Не че му беше мъчно за каменоломната, но дори и там беше спокоен, защото никой не го заплашваше, че ще го изпрати в НЕБИТИЕТО. Да-а, старият Мюлер беше дяволски прав, като казваше, че е много тежко да живееш, криейки се като плъх. Сталин бе отвикнал от това. Беше живял в нелегалност съвсем малко, докато Хенрих се криеше десетилетия наред и непрекъснато се маскираше, променяше външността си и си правеше нови паспорти… Но въпреки всичко се тресеше, че ще го спипат. Все пак групенфюрерът бе доживял до деветдесет години и как ли бе издържало сърцето му на този постоянен страх?

Вече тук, в каменоломната, Сталин съжали, че изплашен от случилото се с брат Ираклий, така и не намери сили да прочете Книгата. Кой знае какво още съдържаха пергаментовите страници? Може би там беше казано нещо, което би му помогнало да се превърне в повелител на света и да живее вечно. Да, да, че защо не? Но за нещастие бе изпуснал шанса си завинаги. И сега му оставаше само да гадае, защото въпреки многобройните забранени издания на черния пазар никой в Града нямаше тази книга.

Откакто научи, че Хитлер е изгорял, го тревожеше и още нещо. Кой точно е намерил тази Книга? Как е успял да открие онова, което той толкова години пазеше зад девет печата далеч от хорските очи? Този човек можеше да бъде както демон от плът, така и най-обикновен следотърсач любител. Не, все пак по-скоро беше демон. По всяко време и навсякъде винаги е имало достатъчно луди, готови да се заемат с това. Йосиф отдавна го очакваше и се боеше, че някой ще открие Книгата. Но толкова дълго никой не я намираше, че той се успокои и шокиращата новина го завари неподготвен.

На вратата най-неочаквано се почука. Чукането беше лекичко и кокетно, сякаш отвън стоеше госпожичка, която вечерта тайно е избягала от родителите си, за да се види със своя любим. Пръстите избарабаниха тихичко по дървото, сякаш едва го докоснаха и ръката в миг се отдръпна.

8 часа и 40 минути

Небръснатият готвач с мръсна шапка лениво разсипа кафеникавата каша в пластмасовите чинии. Посетителите на столова №300 гадаеха какво ли може да е това. Оптимистите предполагаха, че прилича на пюре от ряпа, а песимистите също смятаха, че това е пюре, но вече е било изядено веднъж от някого.

След като получиха полагаемите се порции, двамата мъже с раирани дрехи наляха в пластмасовите си чаши гъстата субстанция с наименованието „кисел“ и се отдалечиха към дъното на помещението. Обстановката в столовата беше обичайна и изобилстваше от хлебарки, наплют от мухи черен хляб и персонал, който мразеше посетителите. По-ниският мъж избърса повърхността на мръсната маса с ръкав и покани другия да седне.

Двамата мъже бяха твърде различни. Единият беше як, с бича физиономия, разкрасена с дълбоки белези, с едно изтекло око и с квадратна челюст. Другият беше дребен, плешив, с брадичка и толкова подвижен, та създаваше впечатлението, че не може да се задържи на едно място дори за две секунди. Няколко минути двамата колеги мълчаха, разпъждайки от време на време мухите, които възторжено кацаха върху сивкавата маса в чиниите. Накрая плешивият не издържа: