Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Да ви приседнат дано — озверя Алексей и хвърли пергамента в очите на охраната. — Не ви ли писна? Докога ще се подигравате с мен? Или вече си нямате доверие дори помежду си?

— Такива са правилата — отвърна сухо охранителят в бяло, а облеченият в черно потвърди това, кимайки бюрократично с глава. — Вие просто нямате представа при кого отивате.

— Всичко е ясно — рече Калашников. — И къде е следващият телепортьор?

Охранителят в черно си позволи лекичко да се усмихне.

— Няма телепортьор. Вече пристигнахте. Тринайсетият е зад тази врата.

Алексей въздъхна с облекчение и за пръв път от много години без малко не каза „Слава на Гласа“, което естествено беше строго забранено от правилата в Града. Часовникът на стената показваше късна нощ. Пътят, включително и телепортирането му, бяха отнели четири часа.

Черният и Белият извадиха ключове във формата на круши и ги пъхнаха в загадъчното устройство с безброй лампички пред тях. Устройството дълго разчита данните, шумолейки тихичко и мигайки със светлинните си, докато най-сетне изписа заветното: „Достъпът е разрешен“. Черният и Белият си сложиха с отработени движения специални блокиращи очила. Както се досети Калашников, на тях им бе забранено да поглеждат Тринайсетия в очите.

Стоманената врата се разтресе във въздуха и изчезна, сякаш никога не я е имало. Пред очите на Алексей се разкри уютна стая също като онази, която навремето бе виждал в Санкт Петербург в мебелираните помещения на „Астория“. С персийски килими ръчна изработка, с дивани, тапицирани с китайска коприна, и дори с немски роял до стената.

С гръб към него, стиснал театрално ръце на гърба си, стоеше един мъжът с дълги коси, вързани на опашка. Той беше издокаран с контешки тъмносив костюм с ламе. Калашников се смути, тъй като винаги си бе представял Тринайсетия с античен хитон и с кожени сандали. Сакото му явно беше ушито по поръчка от някой от покойните моделиери на фирмата „Армани“. Всъщност само след секунда Алексей се усмихна на собствената си наивност. Нали сега и той използваше малък мобилен телефон, въпреки че докато беше жив, телефонните апарати бяха огромни… Сигурно не бяха отказали и на Тринайсетия да се възползва от благините на цивилизацията, още повече че съдбата му едва ли щеше да се реши скоро.

Кухината зад гърба на Калашников отново се превърна в стена, но той не забеляза това.

Юда се обърна и го посрещна радушно с усмивка на любезен домакин.

— При мен ли идвате? Всъщност при кого другиго бихте могли да дойдете… Толкова рядко имам гости. За съжаление отказаха да ми съобщят причината за вашето посещение. Седнете. Искате ли кафе?

Калашников благодари машинално и приседна на една от кадифените табуретки.

— Идвам при вас… Как да ви обясня… По доста необичаен повод. — Той не знаеше какво да каже. Думите му се застъпваха и сякаш набъбваха в устата му. — Разбирате ли, имаме голям проблем… Ъ-ъ-ъ… Общо взето, стана нещо…

Кръстосал крака, Юда продължаваше да го гледа с добродушна усмивка на психоаналитик, който служебно е задължен да изслушва пациентите си. Пръстите му с безупречен маникюр галеха повърхността на старинната масичка.

— Всъщност вие откъде сте? — прекъсна той Калашников. — От Рая или от Ада?

— Обикновено ние се стараем да не употребяваме думата „Ад“ — обясни Алексей и панически усети, че езикът му всеки момент окончателно ще се вдърви. — Ние казваме „Града“.

— Града ли? Я, колко мило — разсмя се Юда. — В такъв случай Раят какво е? Да не би да е село? Знаете ли, скъпи мой събеседнико, когато научих повечко неща за вашия… ъ-ъ-ъ… Град, бях поразен от едно нещо. Ние в Йерусалим си мислехме, че в пъкъла на шефа му прислужват дяволи. Нали ги знаете, едни такива космати създания с рога, копита и опашки. Но се оказа, че на всички ръководни постове в Ада има хора… А няма помен от никакви дяволи. Това е някакъв мит, детинска фантазия, ха-ха-ха! И наистина, защо трябва да има дяволи, когато има хора?

„Този човек умее да се харесва, — стрелна се през ума на Калашников. — Така си е спечелил доверието навремето и след това е извършил предателството в подходящия момент за половин кана олио.“

— Много добре говорите руски — каза той, осъзнавайки това със закъснение.

— А… Че какво странно има в това? — въздъхна Тринайсетият. — И вие да бяхте седели тук с моето… Почти две хиляди години седя в една стая и нямам абсолютно никаква работа… Руският е нищо, вече научих и диалекта тагало… Не сте чували за него, нали? Това е основният език на Филипините. Има едни такива острови в Южна Азия. Сега искам да науча зулуски. Сигурно утре ще се захвана с него.