Г. Зотов - Еликсир в Ада

— И въпреки всичко е странно защо си тук. Мислех си, че ти изобщо не съществуваш.

— Вече за стотен път ми казваш това — отвърна здравенякът и с видимо неудоволствие се откъсна от пюрето. — Няма ли да престанеш, а? Граф Дракула също е тук, но това кой знае защо не учудва никого. А пък мен ме изтормозиха да ме питат цели двеста години… Само да мина по улицата, и хлапетата ме сочат с пръст! — Той почука възмутено с чугунената вилица.

— Това е съвсем разбираемо, защото ти на практика си персонаж от приказките — обясни му плешивият и размаза с отвращение ряпата по чинията. — Също като цар Иван и Сивия вълк или нещо подобно. В природата няма такива същества. И изведнъж — хоп! — я ме вижте какъв съм красавец! Дракула е реална историческа личност, питай когото си щеш. Той си е имал лично княжество в Трансилвания, където набучвал на кол поданиците си.

— Да, бе, а сега най-спокойно продава цветя, докато ние се гърбим от сутрин до вечер — измърмори мрачно дебелакът с пълна уста. — Пък и тук е пълно с разни царе Ивановци. Я виж — синът на цар Иван Грозни, който също е Иван, отива да си вземе още една порция ряпа.

— Не се изразих съвсем правилно — изрече плешивият. — Просто за теб не се споменава нищо в никакви документи. Има само една книга на някаква смахната писателка и толкова. А след това се озоваваш в Града и — стой, та гледай! Започваш да се оглеждаш и изведнъж зърваш наблизо и децата на капитан Грант да слагат асфалт, и Квазимодо да продава бира.

Доволен от шегата си, плешивият се изкиска.

— Може да не си чувал, но, общо взето, опитите за възкресяване на хора се правят доста отдавна. — Здравенякът очевидно се разгневи и белезите му почервеняха.

— Защо не ти минава през ума, че това може да е реалност? Да, аз бях възкресен, а след това умрях отново и се озовах тук. Преди това не съм съществувал като човек. И какво странно има в това? В града срещнах хората, заради които съм се появил на белия свят. Благодарение на един от тях мога да свиря на цигулка. Те не са ме молили да им върна ръката си или главата си. До ден-днешен не зная защо се държах така — дали защото съм имал мозък на друг човек, или защото това е било проява на ужасния ми характер? Я, по-добре да хапнем.

Плешивият отново се съсредоточи в кафеникавата маса. А след като се бори известно време с нея, побутна с отвращение чинията към колегата си.

— Яж, батка. Аз се нахраних, честна дума.

Дебелакът с удоволствие дръпна към себе си новата порция. Явно му беше абсолютно все едно какво ще яде, само и само да си натъпче стомаха.

— Само че — продължи плешивият, въртейки се на табуретката, — защо хората не изчезват оттук, когато ги възкресяват на Земята? Например на остров Хаити възкресяването на заровени в пресни гробове трупове и превръщането им в послушни зомбита, което негърските магьосници вуду извършват, е придобило повсеместен характер.

— Направо ще ме подлудиш — разсмя се дебелакът.

— И откъде научи това? Да не си чел вестник „Експрес смърт“? Разбира се, случват се такива неща и е достатъчно да погледнеш мен. Но, от друга страна, това е пълна глупост. Ние попадаме в Града в състоянието, в което сме умрели. Дори се наложи да направят пластична операция на Хитлер, защото беше толкова овъглен, че никой не можеше да го познае. Но ако възкресяват някого от нас на Земята, се получават две копия — направо раздвоение на личността. Абе, пълна глупост! В Ада говорих с онзи пич, чиято ръка ми присадиха. Когато ме възкресиха, ръкава му се държеше много странно… Но това няма значение. Най-важното е, че съществувам. Макар че, честно да ти кажа, самият аз не разбирам тази работа напълно. Уж вече съм мъртъв, но изведнъж — хоп! — и въпреки това съм в Ада. Излиза, че кръгът се е завъртял отново. Поне да имаше за какво!…

— Знаеш ли за какво още си мисля — рече плешивият, докато наблюдаваше как пюрето изчезва в необятната паст на събеседника му, тъй като все не можеше да се успокои на тази тема. — Дали това, че вече от осемдесет и две години живеем в една стая и спим в едно легло, е наказание за теб или за мен?

— За мен ли? Ха-ха-ха! — разсмя се гръмогласно дебелакът и коремът му се разтресе. — Само да беше видял физиономията си, когато те доведоха за пръв път при мен… Денем седмици наред се свираше в ъглите, а нощем викаше майка си! Я се погледни, кого би могъл да изплашиш? И без това не можеш да говориш ясно, а когато ме зърна, без малко не стана пелтек завинаги. Това наказание е за теб. Ти да не би да си се надявал, че вечно ще си седиш в транзитната зала, докато не се наканят да те погребат?