Г. Зотов - Еликсир в Ада

Алексей много се зарадва на възмущението на Юда. Изкарвайки го от равновесие, той постигна целта си. Но когато погледна ръчния си хронометър, установи, че разговарят вече цял час. Ала резултат нямаше да има и беше време да си върви. Може би шефът знаеше нещо за това Евангелие. Или поне знаеше къде да го намери.

— При всички случаи сте взели малко — отбеляза и стана, наблюдавайки Юда, който обикаляше нервно стаята. — Общо взето, минали сте се, така ми се струва.

— И аз мисля така! — развика се Тринайсетият, без да долови иронията. — Исках му петстотин! Но този мръсник Каифа взе да се прави на беден като истински актьор, започна да бърка из джобовете си, да брои монетите си и да се оплаква, че римляните напоследък им бавели заплатите… Жалваше се, че на пазара всичко е поскъпнало и че сестерцият пада, а доносниците отдавна настояват да повиши хонорарите им. Така че в крайна сметка бях принуден да се съглася.

„Де да беше при нас — помисли си замечтано Калашников. — В казана с новия метод на завиране в туристическия квартал. А пък той си живее тук наготово като в «Астория», че на това отгоре е и недоволен. Скучно му било сам, разбирате ли! Прави се на интересен, гаднярът.“

— Добре. Искате ли да се видите с НЕГО? — смени внезапно тактиката си Алексей. — Разкажете ми подробно какво пише в Книгата и аз ще поговоря с шефа да предаде вашата молба на Гласа. Кой знае, може пък ТОЙ да ви приеме.

— Охо, я виж ти, залогът нараства! — озъби се злобно Юда. — Само че знаете ли какво, скъпи мой приятелю… Отдавна вече съм наясно с цената на подобни обещания. И ще трябва да ви разочаровам, но тук условията диктувам аз, а не вие. Ще направим така — първо вие ще поговорите с шефа. И ако Гласът се съгласи да ме приеме поне за двайсет минути, тогава наистина ще ви разкажа всичко, което поискате, и дори повече. Ако ли не, тогава пожелавам успех на вашето разследване, което е влязло в задънена улица. Това е последната ми дума.

Въздухът зад гърба на Алексей се раздвижи, затрепери и се разтресе. Стената започна да изчезва, а в далечината се появиха отчетливите контури на охранителите на Тринайсетия — на Черния и на Белия мъж. Съгласно инструкциите и двамата бяха сложили предварително черните си очила.

— Време е да тръгвате — каза тихо Юда и се извърна. — Разговорът ни приключи.

— Имам още един въпрос. Съвсем личен, ако нямате нищо против…

— Кажете? — отвърна тихо Тринайсетият, без да се обръща.

— Само заради парите ли ГО предадохте? Или имаше и друго?

Юда се поколеба. Калашников не видя изражението на лицето му, но Тринайсетият потръпна и размърда рамене, сякаш изтръскваше нещо.

— Там имаше жена — прошепна той толкова тихо, че Алексей едва успя да го чуе. — Няма какво друго да знаете, многоуважаеми господин полицай…

Въздухът престана да се движи и на негово място се изпречи плътна стена.

10 часа и 15 минути

Чернокосата перачка изстиска мокрото сиво бельо и прокара уморено ръка по челото си. С подпухналите си от сапунената вода длани изстиска отново омотания като въже плат. Оставаше й съвсем малко до края на нощната смяна и след това щеше да се прибере вкъщи. Краката й пулсираха. Беше стояла на студения под на перачницата цели двайсет и четири часа.

Тя въздъхна тежко като впрегатен кон, чийто хомот са свалили. Нима всичко това й се случваше наистина? По-лесно й бе да си мисли, че това е някакъв безкраен сън. Точно както става, когато сънуваш кошмар — знаеш, че спиш, но просто не можеш да се събудиш. И само като ей помислеше, че навремето двама от най-могъщите мъже на света целуваха стройните й глезени, затаили дъх от щастие…

А на какво приличаха краката й сега? Целите бяха в синини, с безобразно разширени вени и с побелели от помията големи пръсти. Но не само краката й изглеждаха така. С протритата си служебна престилка и с пластмасовите ролки на главата си тя вече дори не можеше да си представи онова великолепие, което я заобикаляше в тронната зала от сандалово дърво, където подът беше изработен от подредени във формата на рибена кост златни монети… Преди петстотин години изпочупи всичките огледала в стаята си и повече не си купи нови.

Жената изстиска с всички сили бельото още веднъж и със задоволство отбеляза, че паднаха само няколко капки. Оставаше й да го занесе в сушилнята и щеше да приключи. Стараеше се да не поглежда и към ръцете си — кожата им се белеше и беше силно загрубяла, тъй като вече дълги години й се налагаше всеки ден да ги кисне в горещата сапунена вода.