Г. Зотов - Еликсир в Ада

Жената започна да рови из джобовете си, за да намери ключа. Най-сетне го откри. Но едва успя да докосне с него ключалката, когато вратата се открехна със скърцане. Явно не беше заключена. Колкото и да повтаряше на колежките си, повечето от които бяха танцьорки от взривения преди една година курорт Шарм-ал-Шейх: „Момичета, заключвайте вратата, когато излизате“, на тях им беше все тая. Навремето всички около нея хукваха да угодят дори и на най-малкия й каприз, но сега не можеше да ги накара да извършат дори и най-елементарните неща.

Перачката бутна вратата и влезе в помещението, присвивайки машинално очи. Опипа грапавата стена, но не успя да открие ключа за осветлението. Сетне направи крачка напред, взирайки се в мрака. В ъгъла пред нея нещо се белееше. „Момичетата са забравили нечия престилка на закачалката“ — помисли си тя, успокои се, напипа ниската поставка и сложи кошницата върху нея.

Жената се извърна и отново прокара ръка по стената, за да намери ключа за осветлението. Ако знаеше, че ще стане така, щеше да вземе поне кибрит, защото мракът наоколо беше толкова непрогледен, че направо можеха да ти избодат очите.

Не видя как „престилката“ зад гърба й внезапно оживя и започна бавно и безшумно да се промъква зад гърба й…

10 часа и 44 минути

Мъжът в черно щракна доволно с пръсти. В списъка на бюрото пред него имаше само още две имена. Останалите бяха задраскани с дебел червен молив. Отлична работа. Разбира се, той беше сигурен, че Изпълнителят нямаше да го подведе, но последното му изпълнение се оказа направо гениално. Потресаващо. Момчето беше убило с един изстрел два заека и само за два часа се бе справило със следващата част от поръчката. Истински талант. Макар че на пръв поглед изобщо не му личеше, че е такъв.

Не-не, всички хора с неговата професия имаха отношение към убийствата. Те свикваха с кръвта и смъртта, както ставаше винаги с онези, които всекидневно се сблъскваха с нея. Но какъв полет на мисълта демонстрира, каква фантазия показа по време на изпълнението! Истински артист! И заслужаваше да бъде аплодиран на крака.

Той си спомни среднощния разговор в мазето. Както предполагаше, момчето много се развълнува, когато му предложи да стане куриер. А най-важното бе, че освен напълно обяснимия страх на лицето му се изписа и любопитство. Той разговаря дълго с него. Обясни му търпеливо, че това е тяхно общо дело и че на никого не му е лесно. И че в крайна сметка осъществяването на ПРОРОЧЕСТВОТО ще доведе до същото, така че в случая нямаше никакъв риск. Ала момчето продължаваше да се колебае. Тогава се наложи да вземе крайни мерки и да му покаже Хензел.

Ефектът надмина очакванията му. След като си поговори с вампира, момчето изпадна във възторг и още в същия миг се съгласи да стане куриер. И това беше много добре, защото иначе щеше да му се наложи да действа против волята си. Когато искаше нещо от хората, мъжът в черно предпочиташе да го постига по пътя на убеждението. Това не означаваше, че дори за миг би се поколебал да приложи сила, но когато успееше да убеди някого в нещо, се чувстваше горд от себе си.

Хората трябваше да отиват на жертвения олтар доброволно, осъзнавайки страховете си, и както вече бе казвал, в това нямаше нищо срамно, защото на човека му е присъщо да се страхува. Можеше да ги замъкне там и завързани с въже, но все пак беше по-добре да избягва такива неща. Много лесно бе да изнасилиш жена, но нищо не можеше да се сравни с насладата, която тялото й е в състояние да ти даде, докато те гали самата.

Той потръпна. Какви мисли се въртяха в главата му! Всъщност, когато живееш прекалено дълго сам, това е неизбежно. През следващите четирийсет и осем часа, докато момчето отнасяше имената на последните кандидатури на Свръзката, можеше да си отдъхне на спокойствие. Вампирът не излизаше навън, тъй че нямаше на кого да разкаже тайната. Той се усмихна, спомняйки си веселата песничка от популярната комедия на Гайдаевски „На вид ужасни, по душа добри“. Разбира се, Хензел не можеше да бъде наречен добър, но в него имаше някаква детинска наивност и преданост. А в нашите цинични времена такива неща трябваше да се ценят.

Той не беше посветил вампира в плановете си докрай, защото колкото по-малко знаеше, толкова по-добре, но щедро раздаваше обещания за предстоящата награда. „Това, че си обещал, още не означава, че си се оженил“, както казваше много отдавна баща му и беше прав. И макар че от време на време го обземаше желание да приобщи повече хора към плана си, той никога не забравяше и друга любима поговорка на баща си, която също беше вярна — „Ако нещо го знаят двама души, знае го и свинята“.