Г. Зотов - Еликсир в Ада

Ех, че красиво изгори здравеняка, докато закусваше! Наложи му се да поизчака, докато плешивият мъж отиде да донесе нова порция кисел, но за сметка на това сетне всичко мина като по вода. Посетителите на столовата бяха забили носове в чиниите с ряпа и не забелязаха госта с черния шлифер. Никой, освен покойния дебелак не го разпозна, а разговорът помежду им не достигна до ничии уши. Прекрасно свършена работа! Тези животни си мислеха, че стискат съдбата си за пеша, но той щеше да им покаже кой тук е господарят. Шибани фуражки, скапани кифладжии. С кого изобщо бяха решили да се мерят?

Тази вечер наистина трябваше да си купи бутилка истинско шампанско „Мумм“ от китайските спекуланти, за да полее успеха си, отпивайки искрящото вино от високата чаша. Чувстваше се страхотно. И защо в такива моменти никой не му задаваше втръсналия на всички куртоазен въпрос „Как си?“ Той веднага би изкрещял с всичка сила в лицето на онзи, който го пита: „Прекрасно!“

Остана му да се справи само с две кандидатури, а след това щяха да му наброят заслужения хонорар и той щеше да бъде свободен като птица. Интересно, кого ли щяха да посочат за Шести и Седми? По дяволите!

Едва не се заби в бронзовия стълб на уличната лампа, но успя да свърне. Трябваше да понамали скоростта. Пък и за къде ли бързаше? Съседката му фрау Браунщайнер обичаше да спи до обяд и в момента или спеше, или вече бе отишла да полага изправителен труд.

Той се сети, че вече почти цяло денонощие не е ял нищо. Дали да не спре край денонощната будка и да хапне набързо fish and chips? Не, не биваше да го прави. Човек никога не знаеше кого може да срещне тук. Зад тезгяха би могъл да стои всеки. Ами, ако беше някакъв феномен, който може да запомня физиономията на всеки клиент от пръв поглед? Не би казал, че лицето му е познато на целия Град, но в определени кръгове се смяташе за известен. Какво пък, щеше да похапне вкъщи консерви, а дотогава му се налагаше да погладува.

„Ибу ибуду дада муди.“ Просто не можеше да се каже по-добре. Но сега, докато не получеше новите инструкции от Свръзката, направо щеше да умре от любопитство. Дали щеше да се справи лесно със следващите… двама? Кой знае? Но в края на краищата той също не беше вчерашен. Нали успя да се справи с предишните петима. Нима планът му за ликвидирането на онази тлъста свиня не беше гениален? И това, че по време на закуската в столовата имаше около петдесет хиляди души, не го възпря. Килърът знаеше, че дебелакът обикновено сяда на масата в най-отдалечения кът, до прозореца, и щом постъпваше по този начин в продължение на сто години, просто нямаше никакви причини да смята, че обектът е променил навиците си.

Ами другата жертва… Това направо си беше фасулска работа. Дори и едно дете можеше да проникне в перачницата, след като персоналът си тръгнеше, да влезе в сушилнята и да се облече с униформената престилка, за да го вземат за работник. Вярно, наложи се дълго да я чака, тъй като тя очевидно винаги имаше много работа. Но за сметка на това сетне извърши всичко съвсем професионално и в тъмното чу само пукота на искрите и шумоленето на пепелта, която се посипа на пода. А пък перачката така и не разбра какво й се случи.

Нямаше спор, че е много приятно да надзърнеш в разширените от ужас очи на жертвата, но понякога, когато убиваш жена, е по-добре да се откажеш от това удоволствие. Той знаеше как тези крехки създания умеят да пищят, сякаш вие сирена, и тогава половината Град разбираше, че някой ги е обидил.

В далечината се показаха мръсните стени на блока му, който представляваше стара пететажна панелна съборетина със социално предназначение. Трябваше му много време, докато свикне с ронещата се мазилка и пропадащото стълбище. Отначало пишеше жалби, възмущаваше се и чукаше на всички врати. Но нищо не му помогна. Тук никой не се интересуваше от справедливостта и никой не те питаше кой си бил на Земята. Казваха, че трябва да си благодарен, когато можеш да вършиш любимата си работа. Но можеш ли да наречеш една работа „любима“, след като първо й отдаваш целия си живот, а след това — и безбройните години след него?

Убиецът скочи от велосипеда и го задържа за кормилото. По-нататък щеше да продължи пеша. Все пак вече беше утро, улиците всеки момент щяха да се изпълнят с хора, а без велосипеда беше много по-лесно да се слее с тълпата.

Той вдигна очи и отново видя неоновата реклама на новия брой на вестник „Смърт“. Както би трябвало да се очаква, на първа страница предъвкваха „серията магически убийства в самото сърце на Града“. Този път там се мъдреше нова снимка на Калашников, която явно бе направена отдалеч. Той седеше в служебната си кола с още един копой, когото познаваше, а физиономиите и на двамата бяха напрегнати и разкривени, сякаш спореха яростно за нещо. Ако се съдеше по задния план на снимката, разговорът се водеше във вампирския квартал.