Г. Зотов - Еликсир в Ада

Шефът продължи да разказва, почесвайки унило брадата си. Хакерите в Ада също не го бяха зарадвали. Оказало се, че не е чак толкова лесно да разберат кой е проникнал в компютъра, с цел да открие секретния код, както той си мислеше. Електронната машина беше включена към мрежата на службата за сигурност, която посещаваха много хора, и затова, за да разкрият взломаджията, беше необходимо значително повече време. Най-малко два дни.

— Както и да е — тупна с опашка шефът, след като се оплака от проблемите си. — Хайде, разказвай каква става при теб. Макар че не очаквам кой знае какво. Изглеждаш доста странно, все едно че са ти инжектирали желе. Седиш и се тресеш.

Треперейки, Алексей разказа за нововъведението, с което в момента изпращаха посетителите при Тринайсетия, а шефът поклати огорчено глава и му наля уиски.

— При нас винаги става така — отбеляза натъжено. — Първо изобретят нещо, а сетне го изпробват на тукашните обитатели като на зайци. Мислят си, че щом си мъртъв, значи ти е все едно. Къркачи.

Калашников отпи от тръпчивата течност, въздъхна и започна да разказва за срещата си с Юда. И колкото повече размотаваше кълбото на събитията, толкова помрачен ставаше шефът. Той подпря с ръка брадичката си и престана да се усмихва.

— Не ми разказа нищо приятно — процеди, когато Калашников млъкна и посегна отново към чашата. — Но въпреки че направо се разкъсвам от догадки и предположения, няма да предложа на Гласа да отдели двайсетина минути на Тринайсетия. И не защото всяко поредно общуване с Гласа е истинско мъчение за мен. А защото той не би направил това при никакви обстоятелства.

Калашников и без това много добре знаеше, че е така, и изобщо не възрази.

— Колкото до Книгата — продължи шефът, — лично аз не съм я чел и ми е много интересно откъде изобщо се е взела в Града. Макар да ми е ясно, че почти всичко, което е на Земята, може да се появи и в Ада. Колкото и да забранявам вредните книги тук, пак ги преснимат и ги четат под одеялото. А най-обидното е, че колкото по-строго е наказанието за четенето на дадена книга, толкова по-голям е тиражът й. Знаеш ли, винаги съм подозирал, че Книгата съществува просто защото всеки апостол е написал свое евангелие. Но за евангелието от Юда винаги е имало повече клюки, отколкото реална информация, затова не придавах кой знае какво значение на този факт. И въпреки това имаме нишка, за която да се хванем. Тази информация ти я даде Сталин, нали? В такъв случай трябва да го намерим. Първо, той ще ни даде точни данни за това какво съдържа Книгата. Второ, ще измъкнем от Йосиф къде е успял да прочете за заговора и това ще бъде ключът към изясняване на обстоятелството как тази гнусна Книга се е озовала в Ада. А, без малко да забравя… Какво става с бележника на Менделеев?

Алкохолът му помогна. Постоянната болка в ставите започна лека-полека да стихва, макар че главата му продължаваше да тежи, сякаш беше от олово. Калашников се протегна сладко и кокалите му изпукаха.

— Засега нищо — отвърна той с нескрито съжаление в гласа. — Успяхме да го намерим. Наистина го бяха прибрали заедно с другите хартиени боклуци, но не можах да разбера нищо от написаното. Там има само химически формули. Дадох го на нашите химици да ги разгадаят.

— Правилно — одобри действията му шефът. — Надявам се, че няма да се туткат дълго с него. С издирването на Сталин искам отново да се заемете ти и Малинин. Разбирам, че и без това си затрупан с работа, но след опита да разбият чекмеджето в архива изгубих всякакво желание да въвличам излишни хора в този проблем. Взломът очевидно е извършен от служител на Ведомството, нали така? И затова не искам убиецът да се добере до Сталин преди нас, защото той ще го накара да замълчи завинаги. Затова трябва да намериш този човек, колкото се може по-бързо.

Стените в кабинета на шефа започнаха да пулсират, а сетне промениха цвета си и станаха синкавочерни. Според хитрия замисъл на дизайнера те отразяваха настроението на собственика на стаята.

— Разбрах — стана от стола Калашников. — Веднага ли да се заема?

— Естествено.

Разговорът бе прекъснат от силния звън на телефона, който изсвири мелодията от стария хит на австралийските групи AC/DC и „Heel’s Bells“. Шефът удари ядосано по бутона на спикера.

— Зает съм. Спешно ли е?

— Боя се, че е спешно, монсеньор — изкънтя в целия кабинет възторженото гласче на Мария-Антоанета. — Иначе не бих се осмелила… Да ви свържа ли?

Шефът грабна слушалката от апарата, изпусна дрезгаво дъха си в нея и изрева нещо нечленоразделно. „Сигурно нашето момче пак е очистило някого“ — помисли си спокойно Алексей, наблюдавайки бръчките, които се врязаха в челото на боса. Докато изслушваше краткия монолог по телефона, веждата му на два пъти подскочи от нервен тик. „Вече свиква с лошите новини — осъзна щабскапитанът. — Преди щеше да метне една мълния към камината.“ Стените на кабинета моментално станаха пурпурни, сякаш се наляха с кръв.