Г. Зотов - Еликсир в Ада

Наоколо почти нямаше хора, затова убиецът не се лиши от удоволствието да насочи показалец към недоволното лице на Калашников, сякаш се прицелваше.

11 часа и 38 минути

Подутият от безсънната нощ Калашников отпиваше сладострастно гнусното на вкус, но все пак горещо царевично кафе в „повръщалника“, както колегите му некоректно наричаха бара на Ведомството. И, естествено, нямаше търпение да влезе при шефа, за да му разкаже подробностите от дългото си пътешествие до стаята на Тринайсетия. Но след като по обратния път отново мина през три телепортьора, просто не му останаха сили. Всичко го болеше — и тялото, и главата, и дори меките части на ушите. Имаше чувството, че ако направи рязко движение, всеки момент ще се разпадне на части.

Половин час преди това Алексей допълзя с последни сили до архива, за да отвори с оксижен в присъствието на охраната смачканото чекмедже 297 865 11 („Т“), натъпкано догоре с веществени доказателства. Предчувствието не го излъга. Бележникът на Менделеев беше сред хартиените боклуци, но радостта му беше преждевременна, тъй като Калашников не разбра абсолютно нищо от химическите формули, които изпълваха страниците му.

Проклинайки мързела, който винаги бе проявявал в часовете по химия, Алексей направи ксерокопие на всяка от страниците на бележника, след което се отправи към отдела за съдебни експертизи. Химиците продължаваха да се мъчат с разлагането на молекулите, от които се състоеше еликсира, затова се отнесоха с ентусиазъм към появата на бележника. Помолиха го да дойде след четирийсет минути. Калашников изказа опасенията си, че ще му се наложи да се забави доста дълго при шефа, но химиците го увериха, че ще го изчакат.

Алексей хвърли на масата златна монета — цените в „повръщалника“ бяха по-високи, отколкото в днешен Ню Йорк — и стана, поклащайки се ритмично насам-натам, също като пиян човек, който танцува рокендрол. Стигна до асансьора, съпроводен от напрегнатите погледи на колегите си, които тревожно си шепнеха: „Льоха го е закъсал с това разследване, само го вижте как се е натряскал вчера.“ Калашников се възползва от това, че е сам в остъкления асансьор, и седна на пода.

Вратата се отвори, той изпълзя оттам и веднага се натъкна на стройни женски крака с червени обувки. Калашников вдигна глава. Точно над него стоеше Мария-Антоанета с особено изражение на лицето.

— Има и други начини за сваляне на стрес, освен спирта — изрече хладно кралицата.

Алексей се опита да се изправи, но не успя.

— Ъ-ъ-ъ… — започна той страшно притеснен. — Всъщност аз съм уморен…

Мария-Антоанета нищо не каза, но мълчанието й означаваше, че в душата на секретарката на шефа бушува ураган. Как е възможно да се появява при началника в такова състояние, при положение че дори не можеше да се държи на краката си? Докато тя събираше сили да му каже цялата истина в лицето, Калашников се вкопчи за рамката на вратата и успя да се изправи.

— Не е хубаво да се пие на гладно! — заяви гневно величеството и тръгна към асансьора, тракайки възмутено с токчетата си. — Не забравяйте да се отбиете при шефа. За съжаление имам строго разпореждане да ви пускам без ред. Макар че ако бях на негово място, щях да ви…

Алексей не успя да разбере какво би направила с него Мария-Антоанета, защото последните й думи потънаха в шума от затварящите се врати на асансьора. Подпирайки се на стената, той тръгна към кабинета на шефа, като от време на време спираше да си почине.

Завари боса разстроен. Шефът моментално му съобщи ужасната новина — докато Калашников беше ходил да разпитва Тринайсетия, убиецът отново бе нанесъл удар. Беше го направил както винаги неочаквано, но този път на оживено място в присъствието на хиляди хора.

— Убит е Франкенщайн, който е седял на една маса с Ленин — каза шефът и горестно си наля чаша уиски. — Това станало по време за закуска в лудницата, където са затворени и двамата. От Франкенщайн е останала само пепел, Ленин е в реанимация в шоково състояние и както винаги никой не е видял убиеца. Общо взето, нищо ново.

Калашников си спомни колко се изненада, когато видя в един репортаж по Градската телевизия, че чудовището Франкенщайн не е някакъв страшен готически герой, измислен от писателката Мери Шели, а реален персонаж, който съществува наистина. В Ада той излежаваше наказанието си за убийство, но основната му функция беше друга — слагаха чудовището за съсед на друг наказан. През последните осемдесет и две години Франкенщайн живееше заедно с Ленин, а потресът на Владимир Илич беше толкова голям, че той дори престана да произнася неправилно буквата „р“.