Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Благодаря. Да-да. Калашников е при мен. Правилно сте решили да ми се обадите. Стойте там, хората ми ей сега ще дойдат при вас. Не пипайте нищо.

Шефът отдръпна слушалката от ухото си и погледна Алексей.

— Току-що в перачницата, в която през последните две хиляди години работи египетската принцеса Клеопатра, началникът на смяната е открил частици от пепел и остатъци от изгорели зъби. Не са открили Клеопатра нито вкъщи, нито на работното й място. Опитали са се да се свържат с теб като с ръководител на следствието, но телефонът ти е бил изключен. Явно нашето момче със светената вода в джоба се е развихрило и за един час вече имаме втори труп. Ще повикам Ван Ли и Краузе, за да отидат в перачницата.

— Вчера успяха ли да открият нещо в багажната клетка? — сети се най-неочаквано Калашников.

— Нищо — завъртя глава шефът. — Направо сме в задънена улица. Успели да открият багажната клетка, в която Хензел е държал веществото, предназначено за килъра, но тя била празна. Действали като слон в стъкларски магазин — посред бял ден. Явно след повторния обиск у Хензел убиецът е бил предупреден от къртицата и е прибрал съдържанието на багажната клетка. Всеки път ни се струва, че в следващия миг ще го сграбчим за опашката, но сетне не ни остава нищо друго, освен да събираме пепелта от жертвите му. Краузе остави засада на гарата за всеки случай, макар да не мисля, че някой ще се хване в мрежата й.

След като Алексей си тръгна, шефът си поговори с Краузе, а сетне се подпря на лакът и дълго се взира в пулсиращите стени. Ама че тарикати са тия земни жители! Гласът твърди, че е сътворил хорицата по свой образ и подобие. Да, бе, как ли пък не! Ако на Земята някой свещеник преспи с момиче или някой политик отмъкне торба с мангизи, или някой мошеник открадне часовник, всички задължително казват: „Дяволът се е вселил в тях.“ Сякаш той си нямаше друга работа, освен с часове да подстрекава някой пияница да отмъкне чантата на някое момиче. Добре де, дори и да допуснеше, че уж той провокира хората да вършат разни дивотии на Земята, тогава какво ги караше да се държат по същия начин и в Града?

Навсякъде цареше едно и също — чукане, кражби и измами. А сега и убийства. М-да, щеше да е по-добре, ако Гласът не беше населявал Земята с хора. Честно казано, с динозаврите му беше по-лесно.

Шефът на екипа химици догони Калашников чак на входа на сградата. Търси го навсякъде, но Алексей мислеше за Франкенщайн и Клеопатра и просто забрави да се отбие в отдела. Малинин, който благополучно бе успял да се наспи на задната седалка в колата, видя как дядото с бяла престилка, който очевидно беше някакъв нервен доктор, размахваше победоносно бележник пред Калашников. Негово благородие спря и се заслуша съсредоточено какво му говори дядото. На два пъти Калашников попита за нещо Доктора и той оживено закима. Негово благородие посочи един от листовете в бележника и старецът отново кимна утвърдително.

Малинин умираше от любопитство, но колкото и да проточваше врат през прозореца на колата, не можа да чуе нито дума. След десетина минути общуване с езика на жестовете двете страни стигнаха до съгласие. Калашников допря разтреперания си пръст до устните си, а в отговор дядото направи решителен бандитски жест, прокарвайки ръка през гърлото си — сиреч, гроб съм. Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха. Докторът се върна във Ведомството, а негово благородие тръгна към колата. Кой знае защо се олюляваше като пиян.

Без да забележи, че вратата предвидливо е отворена, Алексей машинално седна в колата. Застина на предната седалка като сфинкс и мълча двайсет минути, гледайки тъпо през изпръсканото с кал предно стъкло. Накрая Калашников се извърна към унтерофицера, свикнал с вцепененията на началството си, хвана Малинин за лявото рамо и каза тихо с безизразен глас:

— Не може да бъде. Това просто не може да бъде.

— Какво не може да бъде, вашброде? — не издържа Малинин.

Калашников не му отговори.

11 часа и 57 минути

Сталин отхапа лакомо половината от сандвича, който гостоприемният собственик на апартамента му приготви, а по покривката се посипаха трохи хляб.

— Страшно се изплаших — отбеляза дружелюбно той. — Дори си помислих, че си ме предал.

Мюлер се разсмя с обичайния си кикот, галейки халбата.

— Коба, ти се майтапиш. Просто забравих ключа си, какво толкова? Почуках тихо, за да не привличам вниманието на съседите, все пак вече е нощ… А пък ти хукна да бягаш през прозореца. Добре, че се заклещи. И къде, mein lieber, щеше да скочиш след това? Забрави ли на кой етаж живея?