Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Скоро ще започнат масови обиски на жилища — отбеляза мъдро опитният Мюлер. — Но, от друга страна, в Града има милиарди такива домове. Тъй че си стой тук и бъди спокоен, разполагаш със страшно много време. А може би все пак ще размислиш и ще се предадеш?

Това предложение не се хареса особено на Сталин.

— Хенрих, а ти защо не отиде да се предадеш, а предпочете да се криеш в аржентинските джунгли? Нали зная как стават тези неща — обещаваш какво ли не, за да накараш човека да се предаде, а когато се появи, правиш с него каквото си искаш.

— Прав си, Коба — съгласи се покорно шефът на Гестапо. — Затова сега не бива не само да излизаш навън, а дори и да се показваш на прозореца, защото ще се намерят много желаещи да спечелят сто хиляди златни дублона. Кой игра образа ти в киното? Да знаеш, че в най-скоро време ще изловят всички актьори по доноси на съседите им.

— Много е странно, че в Града не искат да въведат в обращение нормални книжни банкноти — разсмя се с облекчение вождът на народите. — Шефът си втълпи, че „хората гинат за метала“ и че когато продават душата си, го правят само срещу злато, защото всъщност това е истинската дяволска валута. Само че те могат да си продадат душата за абсолютно всичко и биха взели и банкноти, и чекове, и пари в брой. Понякога ми хрумва идиотската мисъл, че шефът така и не е опознал човешкия род докрай.

— Така си е — изкиска се пискливо Мюлер. — Аз дори си мислех, че когато дойда тук, начинът, по който се отнасям към хората, ще свърши добра работа на шефа, но се оказа, че тук специалистите като мен можеш с лопати да ги ринеш. А колкото до златото, оказа се, че за щастие тук на практика няма милионери, иначе щеше да е страшно. Представяш ли си какво щеше да стане, ако Рокфелер, Вандербилт и Хенри Форд всеки месец караха заплатите си с товарен влак?

Двамата се разсмяха. В това време по телевизията вече показваха в едър план панорама на лудницата, в която бяха изгорили Франкенщайн. Камерата се плъзна из скромното болнично отделение, където лежеше един хилав човечец с брадичка и с блеснали очи. Нещастникът трепереше непрекъснато, сякаш му беше много студено.

— Това Володя ли е? — изненада се Сталин. — Виж ти, да не би пак да е болен? Много зле изглежда. Ето, виждаш ли, и до него са се докопали. Извадил е късмет, че е оцелял.

— Майната му — ухили се Мюлер. — Важното е, че ние не сме на неговото място, както и на мястото на Франкенщайн и Клеопатра. Ще поменем ли покойниците?

Върху баварската покривка на синьо и бяло каре се появи еднолитрово шише със самоделен шнапс.

Сталин понечи да каже, че на неговата възраст не бива да пие много, но си спомни среднощните си кошмари с мъртвото лице на брат Ираклий и махна с ръка.

— Наливай.

В стаята се разнесе омагьосващият звук на чаши, които се чукнаха.

12 часа и 15 минути

След като изгледа новините докрай, офицерът със зелена униформа изключи телевизора и се ухили доволно. Ако зависеше от него, щеше да окичи гърдите на Изпълнителя с орден, защото момчето работеше много съвестно. И денят „хикс“ вече наближаваше. Оставаха само два трупа и сетне можеше да си отдъхне.

В близките часове Поръчителят щеше да изпрати последния куриер и с това неговото участие щеше да приключи. Можеше да си седи в кабинета и да чака резултатите. Дали копоите щяха да успеят да му попречат? Вече едва ли. Остана толкова малко време, че стана съвсем очевидно, че нямаше да успеят да спрат Изпълнителя. И това беше много добре.

А ако следващите жертви бяха Есенин и Айседора Дънкан, направо щеше да е прекрасно. За огромна радост на офицера разпасаното поетче днес не се мотаеше из коридора, вонейки на спирт. Не беше на смяна. Иначе той нямаше да се сдържи и щеше да запрати поставката за моливи по самодоволната му мутра. Кучи син! Съчиняваше разни тъпотии за сополивите девойки и се къпеше в слава дори и след смъртта си. Че да не би да се иска много ум, за да къдриш тези идиотски римички от сорта на „полковник — подполковник“. Всеки кретен можеше да го прави.

В коридора вече от половин час се чуваше някакъв необясним шум. Той сложи длан зад ухото си. Различаваха се отделни думи с чужд акцент, съпроводени от рязко свистене във въздуха, сякаш се въртеше някаква перка. До ушите му достигнаха откъслечни яростни фрази: „Пуснете ме най-сетне… това е отвратително… ще се оплача… вандали…“

Известно време офицерът се опитва да не обръща внимание на шума, но кавгата не само не стихна, а дори се усили. Човекът зад стената започна да вика, и направо да крещи с цяло гърло. Офицерът изпсува, отвори вратата и веднага установи, че има несъмнения шанс да спаси един от колегите си от унищожение.