Г. Зотов - Еликсир в Ада

Той излезе в приемната, машинално се усмихна на Мария-Антоанета, която продължаваше да му се цупи и, олюлявайки се, тръгна към асансьора, френската кралица го изпроводи със странен поглед, тъй като реши, че Калашников се е скарал с началството и затова пристъпя по този начин. Всъщност само след секунда тя забрави мислите си за нахалния, но симпатичен руски шевалие и се зае да разглежда поредния си счупен нокът, обзета от тревоги по този кошмарен повод.

Когато стигна до нужния етаж в средата на сградата, Алексей тръгна към кабинета от бронирано стъкло, до който стояха офицерите от специалните части, облечени в черни униформи. Те препречваха пътя към стоманената врата, която не би могла да пробие дори и танкова дивизия. Идентифицираха Калашников, като му предложиха да допре око до специалното, устройство (очевидно данните за ирисите и зениците му бяха вкарани там предварително), след което натъпканата с електроника врата започна бавно да се отваря, а якият негър с униформа на началник на охраната го покани с жест да влезе вътре и го последва.

В помещението имаше само странен черен кръг, в който Калашников се вторачи, показвайки, че изобщо не разбира какво му се случва. Невъзмутимият негър изчака вратата да се затвори и запретна ръкав. На ръката му, окачен на стоманена гривна, висеше ключ с формата на круша. Началникът на охраната пъхна „крушата“ в таблото на стената, набра кода и замря в очакване.

Минутите течаха бавно. Измина повече от час, но нищо не се случи и Калашников реши, че в Небесната канцелария по някакви причини са размислили. В същия миг по черния кръг заискриха светли тънки линийки. Явно от другата страна също бяха набрали специалния код. Негърът се отдръпна от стената и тъй като през цялото време, откакто бяха заедно, не бе изрекъл нито дума, отново покани с жест Калашников да застане в кръга. Той се подчини.

Щом краката му докоснаха центъра на кръга, в главата му избухна непоносимо ярка светлина, а тялото му се разтресе. Калашников усещаше пробождания по цялата си кожа, сякаш го бяха хвърлили в казан с таралежи. Пред очите му притъмня и той падна на една страна, а в устата му се появи неприятен солен вкус, сякаш в нея се бе спукал абсцес.

Докато лежеше на пода и кашляше, плюейки кръв, той с изненада установи, че кръгът кой знае защо беше станал бял, а негърът вече го нямаше. Дори нещо повече — той се намираше в друга стая и към него се приближаваше висок мъж с бели дрехи и с меч на кръста. Зад гърба на човека се виждаше нещо пухкаво и когато той го доближи, Алексей видя, че това са криле.

— Това беше телепортиране — обясни на чист руски език архангелът и му помогна да се изправи. — Едва завчера го въведохме, изпробваме го, системата е съвсем нова.

— Интересно — каза Алексей, плюейки съсиреци кръв. — Ами, ако системата не беше сработила и ме бе запратила неизвестно къде или пък просто ме беше накъсала на парчета?

— О, това наистина щеше да е голям удар за вас — разстрои се искрено архангелът и зашумоля с криле. — В такъв случай щеше да се наложи спешно да монтираме нова система.

Калашников не отвърна нищо на подигравката. Тук не обичаха пришълците от Града и, разбира се, имаше защо. Пробожданията по тялото му не спираха, а пред очите му играеха червени кръгове.

— Мога ли да хвърля едно око на вашето разрешение?

— Да, разбира се. Ако е оцеляло по време на телепортирането.

Архангелът спадаше към онези същества, които умееха да се шегуват злобно, но не разбираха чувството за хумор.

— Е, в такъв случай ще ви се наложи да се върнете и да получите ново.

Алексей порови из вътрешния си джоб и извади димящия пергамент. Мъжът с крилете свери печатите, върна му го и кимна одобрително.

— Всичко е наред. А сега, моля ви, застанете тук — посочи той към черно-белия кръг.

— Защо, пак ли ще ме телепортирате? — разстрои се Калашников, обзет от някаква разновидност на страха, който тресеше неопитните космонавти, преди да излетят в орбита. — А няма ли да ми дадете малко алкохол?

— Не — отвърна безстрастно архангелът. — За съжаление.

В гърдите и в корема на Алексей отново се забиха иглички и тялото му се завъртя сред милиони светлини, които пронизваха очите му. Този път от пода, на който стоеше на четири крака, го изправиха двама души. Единият беше облечен с черна униформа, а другият — с бяла. Те изчакаха Калашников да се закрепи на краката си, без да пада на земята, и изрекоха в хор:

— Можем ли да погледнем документите ви?