Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Ни-ни-ни-кой — започна да заеква полицаят, поразен от изключително рязката промяна в настроението на висшестоящото лице. — Аб-аб-аб-солютно ни-ни-никой.

— Така ли? — сграбчи за яката охранителя Алексей, тъй като не можеше повече да се владее. — Тогава кой е разбил чекмеджето?

Полицаят, който продължаваше да се тресе в ръцете на Алексей, не се защити, но в същото време се стараеше да не поглежда началството си в очите и дори сега, когато беше изплашен до смърт, едва успяваше да потисне прозявката си.

— За нищо не ставаш, мръснико — отблъсна го силно Калашников, направи крачка към пулта на стената и включи конферентната връзка. — Изпратете екип на етажа с архива. Веднага.

След няколко минути из целия етаж делово сновяха хора от специалните части с черни якета. Алексей си поговори с лейтенанта, който оглавяваше отряда, и веднага му забрани да пуска в архива когото и да било, включително и служители на Ведомството, още по-малко външни лица. Той излезе в коридора, поиска за малко мобилния телефон от един боец от специалните части, който стоеше наблизо, и бързо набра номера на отдела за електронна безопасност на Ведомството. След като обясни набързо ситуацията, той помоли един познат хакер от Питер да разбере кой от служителите му през последните два часа е разглеждал кодовете в компютъра на службата за сигурност.

Тъкмо свърши инструкцията си и отдръпна мобифона от ухото си, когато някой най-безцеремонно го сграбчи отзад за рамото. Изнервеният Калашников се извърна, готов да се бие, но яростният му плам се охлади, когато зърна не по-малко разярената Мария-Антоанета.

— Вижте го, моля ви се! — разврещя се с цяло гърло кралицата, без изобщо да се притеснява от обитателите на етажа, които отскачаха от нея. — Аз от половин час го търся навсякъде като пълна идиотка, обадих се на всички, обиколих цялата сграда, а той си стои тук и си бърбори по телефона!

Бледорозовият белег на врата на Мария-Антоанета 10 10 В изпълнение на присъдата на якобинския съд през 1793 година главата на френската кралица Мария-Антоанета е била отсечена. — Б.а. пребледня, още повече.

Нищо не може да изнерви аристократите толкова много, колкото, ако поработят пет минути, помисли си Калашников, но потисна естествения си порив да наругае кралицата. Нямаше никакъв смисъл да спориш с жени, защото те винаги се интересуваха единствено от собствените си проблеми и изобщо не им пукаше за заетостта и труда на останалите. Той се усмихна с най-чаровната си усмивка, на която беше способен един човек след седмица, прекарана в непрестанно тичане и безсъние.

— Хиляди извинения, мадам — изрече Калашников с кадифен глас. — Страшно съм виновен.

Мария-Антоанета изхлипа и вирна напудреното си носле. Тя беше готова моментално да вдигне убийствен скандал, но за късмет на Алексей се сети, че той всяка година й изпращаше букет в Деня на всички мъртъвци. Ако кралицата притежаваше способността да сканира мозъци, този факт нямаше да спаси Калашников от скандала, защото той й подаряваше цветя само защото смяташе, че трябва да поддържа приятелски отношения със секретарката на боса, за да може да влиза в кабинета му веднага, а не да чака в приемната с месеци като другите посетители.

Кралицата избърса насълзените си очи и помръдна крайчеца на устните си, изобразявайки нещо като усмивка.

— Никога повече не правете така, шевалие Калашникоф.

С целия си вид Калашников обеща никога повече да не прави така.

— Шефът ви вика веднага. Когато му казах, че не мога да ви намеря, той се разяри и страшно ми се разкрещя. Чак ме удари ток. Толкова много се изплаших!

Щом чу това, Алексей също се изплаши. Покрай цялата дандания с разбития сейф напълно бе забравил, че шефът може би отдавна е свършил важния си разговор с Гласа за достъпа до Тринайсетия.

Той се качи в открития стъклен асансьор и удари с юмрук по бутона за най-долния етаж, подвиквайки в движение на стъписаната от енергичността му Мария-Антоанета:

— Секунда! Само една секунда и съм при него!

Вратата на асансьора се затвори с бучене точно под носа на кралицата.

7 часа и 21 минути

Вдигайки очи нагоре по навик, придобит на Земята, убиецът благодари на всички демони покровители за късмета, че му се наложи да се забави на път за гарата. Само на някакви си сто метра от него копоите отваряха с помощта на най-обикновен ключ същата онази багажна клетка, в която Хензел бе сложил последната пратка, пристигнала на негово име. Ако бе дошъл тук с двайсет минути по-рано, всичко щеше да е свършено и както се казва в криминалните романи, щяха да го спипат топъл-топъл.