Г. Зотов - Еликсир в Ада

До прозорчето му се приближиха двама души с наметнати на раменете шлифери, сякаш не им беше достатъчно горещо в този пъкъл. След тях вървяха още осем души, които по нищо не приличаха на носачи. Просто сеньорите с шлифери не носеха никакъв багаж.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа? — попита дон Филип любезно, както подобаваше на един знатен кабалеро, който бе положил доста усилия, за да научи варварското наречие. — Багажа си ли искате да оставите?

Единият от сеньорите плъзна върху черното стъкло карта с холограма и малка снимка, която до половината бе скрита от печат с добре познатата на дон Филип рогата емблема. Испанецът скочи от креслото си като пружина.

— На какво дължа това високо посещение? Искате ли да влезете, сеньори?

Всъщност сеньорите вече влизаха в стаята, така че предложението му явно беше закъсняло. Ако се съдеше по формата на очите на единия от гостите, той беше китаец, а другият — европеец.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — каза китайският сеньор и седна на куция стол, като едва успя да запази равновесие. — Трябва да разпознаете един човек, уважаеми.

Дон Филип демонстрира с целия си вид, че е готов да разпознае всички на света. Без да дочака покана, сеньорът от Европа седна на неговия стол. Старецът остана прав.

— Виждали ли сте този човек? Предупреждавам ви, че носите отговорност за неверни показания — каза студено европеецът и пъхна ръце в джобовете си. — Ако разберем, че ни лъжете, ще ви преместим на работа в квартала на тъщите, чиито зетьове са се самоубили заради тях.

Пред зачервените очи на дон Филип се появи смачкан лист. На него беше изобразено същество, с което в старите времена плашеха децата. То имаше дълги уши, изопнато лице, разкривени пръсти, остри кътни зъби и злобен поглед. Но най-интересното бе, че това лице беше много познато на дон Филип. Той въздъхна с облекчение, тъй като Алба отдавна му бе разказал за зловещия квартал, от който не се бе върнал нито един от изпратените там. Защото кварталът на тъщите беше истинският Ад.

Да, познавам го — отвърна, стараейки се да не изгуби достойнството си. — Веднъж разговарях с този господин. Въпреки че изглежда по този начин, той се оказа любезен и галантен кабалеро. Съгласи се да ме замести на гишето за десет минути, докато отида в килера да взема лекарството за болния си гръб.

Европеецът и китаецът бързо се спогледаха с такава радост, та старецът си помисли, че явно са открили длъжника, който бе изчезнал. Китайският сеньор сви ръката си в лакътя и направи загадъчен рязък жест от горе на долу, прошепвайки непознатата дума „Йес!“.

— Видя ли, Ван Ли — отбеляза европеецът, — веднага ти казах, че трябва да дойдем на тази гара. Кълна се, че имах съвсем ясно предчувствие. Напразно обиколихме съседните девет гари. И напразно прегледахме толкова много багажни клетки!

Китаецът закима в знак на съгласие като механична кукла, сетне стана и стисна ръката на европееца. Стъписаният дон Филип си призна, че изобщо не разбира какво се случва, и затова продължаваше да стои насред стаята и да се усмихва угоднически и глуповато.

Китаецът се изтръгна от ръкостискането на приятеля си и се вторачи в испанския гранд.

— Прекрасно. Паметта ви ще бъде оценена на хиляда златни дублона.

Дон Филип си представи пет масажистки от Таити, кадифен костюм, обувки от крокодилска кожа, завистта на Алба и много други неща, които едва ли би си позволил да изрече на глас. Вярно, той така и не разбра защо го споходи това щастие. Но това нямаше никакво значение.

— Коя клетка си нае? Имате ли ключ от нея?

— Все пак това не стана днес. Ако нямате нищо против, трябва да прегледам книгата.

Старецът отиде при бюрото и извади от чекмеджето му дебела тетрадка. След като я прелисти няколко пъти, той свали от носа си очилата тип „Хари Потър“ и започна усърдно да бърше кръглите им стъкла с ръкава си. Ръцете му трепереха.

— Аз… аз наистина не разбирам какво става… Но точно тази бележка я няма тук. Повярвайте ми, абсолютно съм сигурен, че записах в коя клетка онзи кабалеро…

Китаецът се наведе и показа на европееца едно едва забележимо парченце от конец в средата на тетрадката.

— Естествено. Просто няма как да бъде тук. Разбрах това веднага, след като старецът каза, че Хензел най-любезно го е заместил в стаята, докато той е отишъл да вземе лекарствата си. И тогава вампирът е откъснал тази страница, и най-спокойно я е сложил в джоба си. А пък недовиждащият дядо не е забелязал нищо.