Г. Зотов - Еликсир в Ада

На вампира му се искаше да отговори, че не смята мизерната работа в склада на Дракула за „страшно много неща“. Но нещо му подсказа, че е по-добре да се съгласи с господаря по този въпрос.

На вратата на мазето се почука по специален начин — два пъти едно след друго, а след това три пъти едно след друго.

— Това е той. Скрий се на мястото си, моля те. Ако ми потрябваш по време на разговора, ще ти дам знак — ще щракна с пръсти. Побързай!

Вампирът подскочи във въздуха и се разтвори безшумно в потрепващите сенки в мазето. Мъжът в черно изтегли с резето и на прага се появи момчето. Страните му пламтяха от вълнение, но беше доста разстроен.

— Не успях да намеря последен куриер — каза тъжно то. — Нямам представа какво ще правим. Наистина ли не може да се измисли нещо?

Мъжът в черно отново му се усмихна бащински. Вярно, както забеляза от укритието си Хензел, който наблюдаваше трогателната сцена, този път това изобщо не беше усмивка, а доволно озъбена паст на хищник, притиснал в ъгъла измъчената си жертва.

— Няма страшно. Чаках те, за да обсъдим този проблем. Съблечи си якето, влез и седни. Искаш ли чай? Трябва да си поговорим сериозно…

На половин метър от краката на Хензел, мърдайки черния си нос като копче, делово притича тлъст сив плъх с гола опашка. Но той не му обърна никакво внимание.

7 часа и 07 минути

Пъшкайки, дон Филип разтърка кръста си. Май че пак го бяха простреляли. Той се опита да се наведе леко напред, но болката моментално се премести и там. Carramba. Балансирайки криво-ляво върху паянтовата пейка, той напипа бурканчето с ароматен спиртен мехлем на масата. Вдигна униформената си куртка, изви на два пъти неуспешно ръка зад гърба си и на третия път попадна където трябва. След като направи две кръгови движение, дон Филип усети как по кожата му се разлива блажена топлина. Болката не изчезна, но поне понамаля. А след петнайсетина минути всичко щеше да бъде наред.

Ох-ох-о-о-о-ох, това на нищо не приличаше. Случваше му се вече за пети път през това денонощие, все едно по поръчка. Как можеше да работи върху обстановката, при положение че през половината ден седеше превит на две? Трябваше да приеме предложението на близкия си приятел дон Алба, да измъкне от делвата стотина златни дублона и да повика в дома си някоя масажистка от Таити — от онези, пресните, които пристигнаха на тълпи в Града след декемврийското цунами в един местен курорт. Не с някаква греховна умисъл — не, не! Дон Филип дори се боеше да си помисли за нещо такова, защото беше добър католик, макар и в миналото. Пък и, казано между нас, годинките му отдавна вече не бяха подходящи за такива неща. Но ръцете на тези източни синьорите бяха направо вълшебни, наистина бяха златни и можеха така да му размачкат гърба, че след това цяла седмица да пърха като гълъбче, сякаш се е родил отново. Запознатите хора много ги хвалеха.

Докато размишляваше за прекрасните ръце на удавничките от Таити, гърбът окончателно го отпусна, макар че го пробождаше отстрани и той усети това, защото успя да докосне с тила си сивата стена с олющена мазилка. Дон Филип намести униформената си фуражка и отново грабна книгата с кожена подвързия.

Той мамеше дори себе си, когато се оплакваше, че има много работа. Да, през гарата превозваха безброй пътници, влаковете бяха претъпкани догоре, но хората най-често пътуваха без багаж. Отпускарите бяха обидно малко и не всички оставяха багажа си на гардероб.

Дон Филип хвана нежно крайчеца на пергамента с два пръста и прелисти почти прозрачния лист. Той не се сърдеше на никого, че попадна тук. Така го беше възпитал баща му, който беше достоен човек. Двамата се срещнаха на два пъти тук, докато караха тор по време на селскостопанската си дейност. Човек не биваше да се възмущава от онова, което му се е случило, защото това беше изпитание, дадено свише за греховете му. Така говореха преди и в църквата.

Дон Филип не позволяваше на съмнението да го измъчва, тъй като беше сигурен, че се намира в Града временно. И със смирението си щеше да направи така, че след сто хиляди години щяха да го преместят в Рая, защото за примерно поведение освобождаваха дори и от затвора. А старият циник Алба можеше да нарича мислите му „фантасмагорични“ колкото си ще, но той беше убеден, че в Небесната канцелария го помнеха и задължително щяха да го повикат там заради преданата му служба, и да отворя Райските порти пред него. А той щеше да изчака този момент. Защото тук по принцип нямаше закъде да бърза.