Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Говори по същество — прекъсна го меланхолично Гласът. — Ако се съглася за срещата с Тринайсетия, това може ли да помогне за разкриването на убиеца на Менделеев?

— Никой не може да даде стопроцентова гаранция за това — заяви шефът. — Но на мен ми се ще да е така. Не мога да си гледам работата, нищо не ми върви. С четирите си убийства този неуловим мръсник съсипа целия ред в Града ми. По цели дни и нощи седя и мисля на кого му е хрумнало да внесе светена вода в Ада?

— Добре. Ще ти изпратя документ с официалното ми съгласие и с печата ми. Но имам едно условие — твоят човек трябва да отиде там сам. Без теб и без какъвто и да било придружител.

— Да не мислиш, че по цели нощи не спя и само си мисля как да се промъкна при Тринайсетия? Този човек ми е неприятен. Макар че това изобщо не означава, че ти някога ще ми харесаш. Просто този тип за половин кана олио може да предаде и теб, и мен, и родната си майка. Природата му е такава. А да не би олиото да е било много хубаво?

— Направо ще се разплача. Я не ми се прави на ангел — каза ехидно Гласът. — В момента направо сме като от филма „Мълчанието на агнетата“ — доброто и злото си помагат срещу още по-голямото зло, а зрителите са в екстаз. Но знаеш ли какво, веднага след като заловиш убиеца, отново ще подновим защитата на кабела. Неприятно ми е дори да си помисля, че тези дни ще качат сваления запис на разговора ни в най-посещаваните сайтове на Хелнет.

— Вече ти казах, че това няма да ни помогне — изсумтя шефът. — Може би ще действа една-две седмици, но след това пак ще стане същото — хакерите ще пробият защитата на новото силово поле и ще открия кода. Тук има достатъчно специалисти. Но ще го направим, нямам нищо против.

— Винаги съм смятал, че хакерите трябва да отиват в Ада — обобщи лаконично Гласът. — Добре де, разбрахме се. Чакай документа. И, моля те, обаждай ми се колкото се може по-рядко.

— Можеш да си сигурен, че няма да ми домъчнее за теб.

Шефът натисна синия бутон, който прекъсна връзката с Небесната канцелария, и замислено завъртя в ръка празната кристална чаша. Той излъга, като каза, че не държи на личен разговор с Тринайсетия, защото вече две хиляди години се опитваше да разбере какво е провокирало този човек да предаде Учителя си за жълти монети и да го обрече на мъчения.

След смъртта си Юда най-спокойно почука на Райските врати с пълната увереност, че мястото му е точно там. Разбира се, всички отдавна бяха наясно, че наглостта е по-лоша от кражбата, но чак до такава степен… Когато всички документални формалности приключеха, при Тринайсетия щеше да отиде Калашников и той можеше да го помоли да му зададе някои от въпросите, които го интересуваха. Юда обичаше да разговаря, само че нямаше с кого.

Шефът протегна ръка наляво и натисна бутона за конферентна връзка.

— Да, монсеньор — чу той мелодичния глас на обезглавената френска кралица Мария-Антоанета, която през последните двеста години работеше като негова секретарка.

— Калашников още ли е в приемната?

— Не, монсеньор. Хукна нанякъде. Каза, че скоро ще дойде.

— Ама че работа. Намери го. Трябва ми спешно.

— Разбира се, монсеньор. Един момент.

7:00 часа

Хензел се въртеше притеснено на крайчеца на пластмасовия стол и се вглеждаше внимателно в лицето на мъжа в черно. Когато той говореше, то не се променяше. Бръчките на умора, които прорязваха страните му, не се движеха в синхрон с думите му, а оставаха неподвижни, сякаш бяха изсечени от дърво. „Интересно — мислеше си Хензел, — какъв ли е бил преди? Притежава невероятна невъзмутимост, има навика да проверява всичко по много пъти, говори обстоятелствено и тихо. Явно умее да ръководи. Дали е бивш военен? Какво ли го е накарало да зареже работата си, преди да стане ТАКЪВ?“

— Хензел, чуваш ли ме изобщо? — Човекът в черно размаха ръка пред бледия нос на носфератус. — Имам чувството, че вече си заспал.

— Да-да, разбира се, че ви слушам, господине — подскочи вампирът. — Моля ви, продължете.

— Та така… Окончателно стигнах до извода, че следващият куриер трябва да бъде момчето. Отдавна ти казах, че ще трябва да се отърва от него още преди всичко това да е свършило. Всеки път, когато то излиза от мазето на улицата, преизпълнено с впечатления, имам чувството, че ще се провалим. По-добър начин просто не може да се измисли.

Хензел положи всички възможни усилия, за да не покаже изумлението си. Ако не се бе удържал, веднага щеше да стане ясно, че вампирът е пропуснал поне половината разговор.