Г. Зотов - Еликсир в Ада

Единственият проблем се състоеше в това, че този човек не живееше сам в стаята си. Но трябваше да напрегне малко ума си и щеше да намери изход от ситуацията. Килърът потри ръце, предвкусвайки неизбежната среща с обекта. Интересно, как ли щеше да мине всичко? Дали щеше да се съпротивлява, или щеше да се остави на съдбата с овче покорство? Скоро щеше да разбере това. Защото Поръчителят деликатно бе помолил да се заеме с отстраняването на обекта колкото се може по-бързо и той нямаше намерение да го разочарова. Все пак беше приятно да си има работа с него. Веднага си личеше, че е интелигентен човек, който моли, а не заповядва.

Когато разгърна втората снимка, го обзе неописуема радост. Прекрасно! Обектът отново беше жена. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Вестникарите и телевизионерите щяха да затънат в тресавище, докато обсъждат как е нанесъл поредния удар на жертвата. Само че прякорът „Ангел на смъртта“ никак не му харесваше. Звучеше банално. Но как би могъл да очаква фантазия от журналистите? На Джак Изкормвача му се бе наложило да си измисли прякора сам и да изпрати писмо във вестника. Сега вече беше ясно защо.

Покритото с дебел слой грим лице на жената, тиражирано в милиони екземпляри по целия свят, го гледаше от снимката с познатата усмивка. Да, тази девойка беше известна много преди бабата и дядото на Мерилин Монро да се появят на белия свят. Тя беше в Града много отдавна и вероятно вече бе уморена от наказанието си, което продължаваше столетия наред. Този път нямаше да приложи номера с цветята, тъй като благодарение на пресата всички вече знаеха как е била убита Мерилин, а щеше да измисли нещо друго. Той знаеше за тази жена всичко, абсолютно всичко — и навиците й, и вкусовете й, и предпочитанията й… И щеше да изпълни поръчката артистично.

Убиецът нави снимката отново. Нямаше време да спи, освен може би да подремне половин час, тъй като трябваше да планира подробно предстоящата акция и да обмисли как ще е най-добре да използва еликсира. Начинът, по който действаше въздушната пушка, му хареса, но тя имаше един минус — оръжието беше много голямо. Ако го мъкнеше всеки път, когато отиваше да изпълнява задачата си, криейки го под шлифера, патрулът рано или късно щеше да се заинтересува какво носи. Разбира се, можеше да прелее еликсира в мензура, но и това вече го беше правил, беше го правил…

Какво ли трябваше да измисли, за да не се повтори? Остави кутийката на нощното шкафче, отпусна се на леглото, затвори очи и сложи ръце под тила си. Близо четирийсет минути лежа, без да помръдва и без да отваря клепачи. Ако човек го погледнеше отстрани, заради равномерното му дишане можеше да си помисли, че е заспал…

Но той не спеше.

малко по-рано, 21 часа и 35 минути

Този път на шефа не му се наложи да слуша дълго в мембраната омразната музика на арфи. От другата страна вдигнаха слушалката почти веднага, след две секунди.

— Не мога да кажа, че се радвам да те чуя — рече сухо Гласът, щракайки с нещо. — Започваш да ми се обаждаш често, а това означава, че се е случило нещо много лошо. Надавам се, че си се справил с проблемите, за които ми говори миналия път?

— Представи си, не съм — отвърна с насмешка шефът и приближи с поглед чашата бърбън към себе си. — Ти нали отказа да ми помогнеш. И душите продължават да гинат. Веднага след като ти се обадих, убиха Менделеев… И това ме навежда на някои мисли…

Гласът изрече с нотки на съжаление:

— Знаех си, че ще стане така… Беше огромна грешка, че той все пак се озова при теб, а не при мен… От време на време съдбата е несправедлива към някои личности.

— Както е известно, ти си този, който се разпорежда с чуждите съдби — не се сдържа шефът. — Така че нека оставим настрана излишните терзания. Вече знаем, че каквото и да стане, все е по твоя воля.

— Така е на Земята — уточни Гласът. — Но не и тук. Нали пълноправната власт в Града принадлежи на теб и ти дирижираш музиката в това свърталище на порока. Всъщност това няма значение. Какво имаше предвид, когато каза, че Дмитрий Менделеев е загинал веднага след нашия разговор? Да не искаш да кажеш, че аз…

— Не, не — успокои го шефът. — Изобщо не намеквам за това. Колкото и странно да звучи, по всичко личи, че някой е подслушвал разговора ни. Убийството на Менделеев стана подозрително бързо и за нищо на света не бих повярвал, че това е случайно. Изтекла е информация.