Г. Зотов - Еликсир в Ада

Европеецът се усмихна и стана. Постоя малко и сложи черните си ръкавици.

— Нямаш вина, старче. Това може да ни отнеме малко повече време, но няма значение. Най-важното е, че открихме коя е гарата. И през близките два часа ще успеем да намерим и клетката, която ни интересува. Постарай се да не привличаш излишно внимание.

Дон Филип или, казано по-точно, умрелият през 1598 година крал Филип Втори остана сам, след като, трополейки с обувките си, гостите му напуснаха кабинета, без да се сбогуват. На бюрото остана бял лист. Това беше чек с печат, чиято форма приличаше на копито. Срещу него в някоя от спестовните каси в Града трябваше да му дадат хиляда златни дублона.

Старецът се свлече като чувал в ъгъла право върху мръсния под. Краката му просто не го държаха. Ах, как щеше да си хапе лактите херцог Алба 9 9 Фаворитът на испанския крал Филип II, който в края на XVI век командвал разгрома на партизанското въстание на „хезите“ (просяците) в Нидерландия. — Б.а. , когато му разкажеше за днешното събитие, докато пийваха по чаша контрабанден херес! Но колкото и силни да бяха впечатленията му, май че не биваше да се търкаля повече по балатума и трябваше веднага да стане. Първо, както винаги имаше чудовищно много работа и, второ, от багажното много добре се виждаше накъде тръгнаха загадъчните му гости.

22 часа и 34 минути

Калашников се носеше с бързия остъклен асансьор, който извозваше служителите на Ведомството до най-горния етаж, където се намираше Архивната стая. „Тук нищо не е като при хората — подсмихна се той, излитайки със свистене нагоре. — Босът седи в мазето, а кабинетите на най-незначителните служители са горе, откъдето имат прекрасен изглед към Града.“

Той бръкна в джоба си, за да провери дали мобифонът му е на мястото си, но пръстите му напипаха само хастара. Така си и знаеше. Беше го оставил на бюрото на Мария-Антоанета. Нищо, шефът щеше да го разбере. Защо трябваше да губи половин час в чакане, докато той си говореше с Гласа, след като през това време можеше да претърси чекмеджето, в което се намираше бележникът на Менделеев…

Беше доста странно, че прочутите химици вече дни наред си блъскаха главите над веществото, но все не можеха да установят какъв загадъчен компонент позволяваше на светената вода да попадне в Ада. Менделеев беше цар на химията като наука, но и след него бяха умирали достойни хора в тази област. Имаше ли вероятност Дмитрий Иванович да е бил убит в момента, когато вече е успял да открие кой е този компонент? Че защо не, това беше напълно възможно. Но ако не откриеше в бележника нищо сензационно, пак нямаше да започне да си скубе косите. Честно казано, дори не знаеше защо се стресна чак толкова? Защо трябваше да скача от мястото си, да юрка колата към Ведомството и да бяга от приемната на шефа заради това, че му се бе сторило, че в бележника има нещо важно…

Алексей потърка чело и усети, че вече трябва да подпре клепачите си с кибритени клечки. От непрекъснатото безсъние вече приличаше на уличен психопат — косите му бяха разрошени и мазни, по бузите му бе набола четина, а под очите си имаше сенки. Както би казал доктор Склифасофски, вече просто беше наложително да си легне, да изключи телефоните и да спи дълбоко поне осем часа. А ако му разрешаха, и цяло денонощие.

Макар че… След като дори и той изпадна в безпричинна паника, значи при всички случаи трябваше да погледне злополучния бележник. Защото точно Менделеев беше човекът, който още от самото начало определи, че това е светена вода, и очевидно имаше успех и в другите си изследвания. Иначе Поръчителят нямаше да се изнерви до такава степен и да пренасочи убиеца към жилището на химика.

Охранителят в черна униформа дремеше, подпрян на стената до табелката с надпис „Архивна стая. Отдел за веществени доказателства“, и не чу шума от стъпките. Алексей винаги завиждаше на хората, които можеха да спят прави като коне. Калашников се приближи и почука силно с кокалчетата на пръстите си по бронзовата табелка.

— Покажете си пропуска! — каза страховито мъжът с униформата, след като отвори сънените си очи.

— Добре — отвърна Алексей и извади пластмасовата си карта с холограма. — Я не ми се прави на Рамбо. Ако не бях почукал, изобщо нямаше да ме забележиш.

Сконфузеният охранител се направи, че не чува подигравката, и делово пъхна картата в електронното устройство. Забави се около минута и половина най-вече за да си придаде тежест, а след това върна картата на Калашников, удари токове и се изопна като струна. Ако съдеше по документа, пред него стоеше доста важно началство, на което шефът, макар и неотдавна, но бе дал специални правомощия.