Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Ей, всички склададжии, чуйте ме! Задръжте Хензел!

2 часа и 22 минути

Шефът седеше във вибриращото кресло. Парагвайски индианци бяха изработили тапицерията му от кожата на йезуитски проповедник. И вече за десети път препрочиташе резултатите от анализа на химическия състав на веществото, които спешно му донесоха от лабораторията на Менделеев. За щастие тук не всички професионалисти се разболяваха от звездна болест и в Града си оставаха точно толкова добри специалисти, колкото бяха и на Земята. Но трябваше да признаят, че малцина в Ада бяха такива. Беше невъзможно да се работи с почти всички актьори и писатели, а за певците дори и дума не можеше да става, защото те изобщо не разбираха КЪДЕ са попаднали.

Например онзи… как му беше името… Шефът сбърчи косматото си чело, опитвайки се трескаво да се сети… С черните очила… А, да — Елвис Пресли. Ама че номера, ама че самочувствие, ама че надменност! Ритнал камбаната от свръхдоза и най-искрено се надявал, че ще се озове в Рая. Да, бе, че къде другаде би могъл да се озове? Всички на Земята си мислеха така. Можеш да пиеш, да се чукаш, да се боцкаш по двете ръце, да убиваш, да мамиш и въпреки това ще се озовеш в Рая, защото това си ТИ — честният, умният, най-добрият от всички и приживе си извършил куп благородни неща. Например, преди двайсет години си дал на някакво безпризорно момченце кренвирша, който си се канил да изхвърлиш. Та този fucking Елвис моментално поиска вила за лично ползване, кадилак и прислуга от девственици, обявявайки снизходително на шефа, че щом се налага, в замяна веднъж месечно ще изнася концерт в резиденцията му.

Шефът не изпепели Елвис пет секунди след началото на разговора им единствено защото знаеше, че повечето хора от шоубизнеса наистина не са наред с главата. След като помисли малко, той изпрати певеца да работи като редови мениджър в телефонната компания в района, обитаван от африкански пигмеи, защото там никой не го познаваше и не му искаше автографи. Шефът не се поинтересува какво се случи с него по-нататък. Макар да се говореше, че и там е издрапал и дори е създал самодеен кръжок сред пигмеите.

Елвис ли? Защо си спомни за него? Ами да, какво ли не му хрумва на човек, когато е разстроен. А той имаше от какво да бъде разстроен — нещата вървяха много зле. За психаря Адолф всичко отдавна му беше ясно — той беше гнусна личност. Но изобщо не можеше да разбере на кого е причинила зло тъпата блондинка, която всяка вечер плачеше във възглавницата си, докато бършеше пръските от гнили домати по лицето си?

Шефът отново се взря в тънкия лист оризова хартия, изписана с непознати за него знаци. Това бяха коментарите на Менделеев, надраскани по полетата му.

Добре, можеше да допусне най-невероятния вариант — че професорът е прав. И какво означаваше това? Та това си беше истински шок! Ако установеният от него химичен състав беше точен, значи самият шеф отдавна вече би трябвало да е изчезнал, гърчейки се в центъра на огнено кълбо. Такава беше ужасната сила на веществото, чието име назова Менделеев. Но той беше цял-целеничък и ръцете, краката, опашката и дори рогата му си бяха на мястото. Смъртоносната течност бе унищожила напълно двама души като в същото време бе оставила недокоснато всичко наоколо, включително мебелите, пода и останалите вещи… Как е възможно това? Направо умът му не го побираше, същинска мистика…

Дори нещо повече — ако предположеше, че Менделеев не греши, значи съществуваше един-единствен персонаж, който можеше да даде обяснение на случващото се. Той се поколеба дали да не тегли една майна на етиката и да му се обади още сега. Шефът погледна към плоския корейски телефон, който имаше монтиран син бутон по средата. Не. Разбира се, Менделеев беше велик химик, но той трябваше да се въоръжи с търпение и да изчака резултатите от окончателната експертиза, защото в тази ситуация беше задължително да знае всичко с абсолютна сигурност. И едва тогава щеше да се обади на онзи телефонен номер и да си поговори твърдо, много твърдо, защото убийството най-вероятно беше поръчано ОТТАМ. Тъкмо щеше да попита за какъв дявол им трябваше това ТАМ. Нека засега оперативната група начело с Калашников да си върши работата — да обикаля, да разпитва, да арестува. Но той нямаше да им каже веднага какви са догадките му. Менделеев и Склифасофски също нямаше да си развържат езиците. Нямаше да е зле, ако Дмитрий Иванович побързаше, но той вече знаеше от опит, че гениите не бива да се пришпорват, тъй като те не можеха да работят под натиск.