Г. Зотов - Еликсир в Ада

Отначало напразно търсеше Алевтина в Града. Тя беше бременна във втория месец, когато я убиха, тъй като някакви сили искаха Калашников да прекрати разследването на серията загадъчни убийства на московски госпожици. Бременните най-често попадаха в Рая, но Алексей наивно вярваше, че те задължително ще се срещнат на ОНЗИ свят.

Една година след смъртта на Алевтина започна революцията. Той заряза всичко и замина за Сибир. Малинин избяга край Дон при генерал Каледин. И двамата загинаха в един и същи ден, което не беше рядкост за онези объркани времена. Калашников попадна в засада, когато посети тайно Москва и гроба на Алевтина, който вече беше разкопан от мародерите. А унтерофицерът беше застрелян по време на сблъсък с един отряд червеноармейци. Но на онзи свят той не срещна жена си. И. никой не му каза къде е тя. Дори и шефът.

В Града депресията му премина бързо, тъй като човекът все пак не е кокошка и свиква с всичко. Отначало Калашников не желаеше да върши нищо, но сетне осъзна, че ситуацията си остава все същата. С течение на времето той се отдаде на работата, която толкова мразеше през последните години от живота си на Земята. В Града нямаше сериозни дела, а пък той люпеше дребните като семки за радост на шефа и решително се издигаше по служебната стълбица на Ведомството. Колко ли години му бе отредил за тази работа Главният съд? Сигурно сто хиляди. Прекрасно, оставаше му да поработи само някакви си 99 925 години, а след това щяха да го преместят в друг кръг на Ада. И кой е казал, че това не е повод за оптимизъм?

Нямаше възможност да спи дълго. След два часа го събудиха със спешно обаждане от каменоломната, за да му съобщят изплашено, че Сталин е изчезнал.

3 часа и 07 минути

Мъжът с черните дрехи стоеше до пластмасовата маса. Върху гладката й повърхност се мъдреше дървена копаня, пълна с прозрачна течност. Той се наведе, огледа копанята и лекичко я побутна, за да провери дали е стабилна. Веднъж тази съдинка падна от високо и се наложи да започне всичко отначало. Просто изработената от трудолюбивите ръце на китайските селяни масичка само месец след покупката вече се килваше на една страна като ранен боец. Зад гърба му се разнесоха скърцане и шум от тихи стъпки. Така се движеше пухкав котарак, когато отива да се притисне до пантофите на господаря си, за да си изпроси още едно парченце сочен черен дроб. Но той не се обърна по посока на шума.

— Надявам се, че при вас всичко е наред? Как върви планът ни? — попита тихичко момчето. Гласът му трепереше от любопитството, което трескаво разяждаше мислите му.

— Не се притеснявай. Всичко, което трябва да знаеш, е, че ние вършим добро дело — подхвърли той през рамо и разклати масата. Да-а-а, май че трябваше да я подпре с нещо.

Момчето се поколеба, пристъпвайки плахо от крак на крак.

— Не се съмнявам. Иначе нямаше да ви предложа това.

— Точно по тази причина много ценя твоята идея — каза мъжът в черно, докато подлагаше пресован картон под крака на масата. — В момента за теб най-важното е да продължиш да пазиш в дълбока тайна нашите действия. В мига, в който от устата ти се отрони дори и една дума за секретната мисия, която изпълняваме, с нас е свършено. ТЕ няма да ни простят това.

Момчето нервно примигна. Светлите му и дълги като на момиче мигли потрепнаха и той машинално отметна кичур коса от челото си. Беше истински красавец. Явно по него щяха да вехнат и съхнат всички момичета в околността, но той избра пътя си. Парадокс.

— Няма защо да се съмнявате в мен. Ням съм като риба.

„До един момент — помисли си мъжът в черно. — Зная ви аз вас младежите…“

— Много добре. А донесе ли ми онова, за което днес те помолих?

— Да, разбира се. Както винаги. — Момчето бръкна в джоба си.

— Добре. Остави го тук и можеш да се прибереш горе. — Мъжът в черно отново побутна масата, но този път тя не се разклати. Прекрасно, сега всичко беше наред.

Момчето кимна раболепно, но не помръдна от мястото си.

— Има ли друго?

— Да. — То трудно подбираше думите. — Моля да ме извините, но… Може ли и аз да погледна ТАМ… само веднъж? Един-единствен път, само за секунда?

Той очакваше този въпрос. Мъжът в черно заряза масата, приближи се до момчето, прегърна го нежно през раменете и се усмихна добродушно и почти бащински.

— Не. Извини ме, но много добре знаеш, че на този етап не може. Още не му е дошло времето, трябва да почакаш малко. Съвсем малко. Ще видиш всичко, обещавам ти. Нали ти дадох честната си дума.