Г. Зотов - Еликсир в Ада

Първото, което щеше да направи, когато допълзи до къщата на хълма, бе да се обади в другото поделение, в което дежурните поне не спяха на работното си място, и да вдигне всички на оръжие. Щеше да им каже да грабнат всичко, с което разполагат — автомати, сълзотворен газ и гранати, веднага да претърсят онзи участък от гората и да ликвидират онова, което най-вероятно се криеше там. Разбира се, имаше случаи, в които куршумите не можеха да пробият кожата на някоя яка мечка, и лейтенантът бе чувал такива неща от своя дядо, който беше ловец. Нищо де, у момчетата, които щяха да дойдат тук, след като ги повика, сигурно щеше да се намери някакво по-сериозно оръжие.

Артьомий Петрович потръпна от ужас… Каква ти мечка! Мечките не се смееха. Май че вицовете, които се разказваха за ченгетата, бяха много верни и той също осмисляше съвсем елементарни неща с огромно закъснение. Лейтенантът се изправи мъчително на пулсиращите си колене, подпря се на ръце и запълзя към къщата… И в същия миг косите му настръхнаха, защото зад него отново се разнесе същият смях. Милиционерът положи огромни усилия, за да се извърне и с облекчение видя, че там няма никого. Беше му се дочуло, но след такова сафари из среднощната гора в това нямаше нищо странно. Трябваше да пълзи. Оставаше му съвсем малко.

Черната сянка върху високия дебел дънер на дървото се премести с ловко движение в края на възлестия клон и студените жълти очи отново проблеснаха. Съществото се напрегна, спусна се мълниеносно надолу и се метна като стрела върху превития гръб на лейтенанта.

малко по-рано, 20 часа и 55 минути

Калашников не положи кой знае какви усилия, за да отвори входната врата. Прецени, че е излишно да взривява паянтовата стена, тъй като вече бе идвал в това жилище. И знаеше със сигурност, че то няма черен вход, тъй че, ако собственикът му си беше вкъщи, нямаше да може да му избяга. Алексей се прокрадна от малкото антренце към спалнята. Там нямаше никого. Явно килърът бе излязъл да върши работата си.

Той спря на прага на спалнята и веднага разбра, че най-шокиращите му предположения се потвърждават. Гланцираната репродукция на черно-бялата рисунка на жената, на която бе съдено да се превърне в последната жертва на килъра, беше върху нощното шкафче, а красивото й злобно лице беше зачеркнато на кръст. В ъгъла, подпряна грижливо на стената, стърчеше стара пневматична винтовка австро-унгарско производство — същата, с чийто изстрел според предположенията на криминалистите беше убит Менделеев. По пода се търкаляха празни ампули от веществото.

Сякаш убиецът по всевъзможен начин се бе опитал да убеди Калашников, че той не е сгрешил в предположенията си. Всъщност може би не ставаше дума за това, защото собственикът на жилището никога не беше приемал гости и едва ли се е притеснявал, че някой ще го завари неподготвен. И на Земята също смятаха, че хора като него имат отклонения, а към техните своеобразни и понякога забавни чудачества човек трябваше да се отнася с добродушна ирония.

Едната стена не се виждаше, защото беше покрита с обложки от DVD и видеокасети, които бяха долепени толкова близо една до друга, че между тях беше трудно да провреш дори нокът. Той наклони глава настрани, за да прочете заглавията им — „Възкръснали от ада“, „Гробище за домашни любимци“, „Звънецът“, „Хостел“… Видя и най-последното постъпление — филмът на ужасите „Сайлънт Хил“. Странно защо човек трябваше да си купува филми за мъртви медицински сестри, като че ли Градът не беше пълен с тях?

Калашников отиде до старата разкована библиотека на другия край на стаята и претърси полиците й, а ръкавите му моментално се покриха с прах до лактите. Там нямаше нищо особено, освен един изтекъл пропуск за Ведомството, китайско-руски речник, забранена книга самиздат на древния военноначалник Поднебесни, Сун Цзъ „Изкуството на войната“. Така-а-а…

А това вече беше далеч по-интересно… Алексей взе прозрачен плик с нова бланка, напечатана на пъстра хартия, на която бяха изобразени тропически рибки и палми. Това беше билет за експреса за хавайския квартал. И този факт променяше коренно нещата, тъй като по всичко личеше, че убиецът нямаше никаква представа каква беше крайната цел, заради която го бяха наели. Калашников щеше да изпита огромно удоволствие да отвори очите му за неговата детинска наивност, като му цитира „най-забавните“ откъси от Книгата.