Г. Зотов - Еликсир в Ада

Естествено, в началото отец Андрей не беше никакъв отец и не беше учил нито един ден в семинарията. Беше служил двайсет години в специалните части на армията и къде ли не бе ходил — и в Афганистан, и в Карабах, и в Чечения. А военната му кариера бе завършила точно когато бил на гости при чеченците. Една нощ някакъв двоен агент от местните хора извел разузнавателната му група право на минираното поле. Една осколочна противопехотна граната се взривила точно под краката на отец Андрей и станало чудо невиждано — петима души загинали и оцелял единствено той. По него нямало нито една драскотина, само изхвърчал във въздуха и три дни лежал в безсъзнание. Препатилите хора слушаха тази история като приказка и въртяха глави, защото не беше възможно човек да оцелее в самия епицентър на взрива, но лекарите от военната болница в Ханкал едва ли щяха да лъжат. Друг е въпросът, че подполковникът се събудил съвсем друг човек и започнал да разказва, че в момента на взрива съвсем ясно видял един ангел, който му казал, че небесата ще опазят живота му, за да извърши велики дела. Той въртял очи и обяснявал, че е започнал да чува гласовете на мъртвите. Никой не му обръщал внимание, защото след контузия хората обикновено дрънкат какви ли не глупости, но отец Андрей си внушил, че той не е какъв да е, а избраник. След като го изписали от болницата, напуснал армията и стигнал бос до Москва, за да проповядва словото си из улиците.

И говорел много странни неща. Разправял, че хората вече са съгрешили толкова много, че отдавна е време цялата Земя да полети в тартарите и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Отначало органите на реда се притеснили, но тъй като „отецът“ не сглобявал атомна бомба от резервни части в дома си, не купувал вируса на ебола от учените и не призовавал за масови самоубийства като американския пастор Джоне, нито пък се опитвал да извърши такова, те го оставили на мира. Естествено, официалната църква продължавала да мърмори, но кой в наше време я чува.

Лейтенантът се спъна в един възлест корен на пътеката и удари крака си. Ама че гадория! Все едно че е на сафари, всичко се размазваше пред очите му. Там му се привиждаше мечка, на друго място — вълк, а наоколо имаше само вековни дървета, които дори не можеш да обгърнеш с ръце. Вятърът виеше все по-силно и запращаше окапали листа в лицето му. Сигурно утре щеше да излезе ураган, както обещаваха синоптиците, а те никога не грешаха в лошите си прогнози. Пронизващият вой разтърсваше всички вътрешности на милиционера. Всички знаеха кой не се страхува нощем в гората, но той нямаше от какво да се бои, тъй като в техния край никога не се бяха появявали маниаци, а пък местните хорица бяха мързеливи и само пиянстваха.

Наблизо изпука клонка. А сетне и още една. „Ама че силен вятър“ — помисли си Артьомий Павлович и моментално изстина, защото клонката явно се бе прекършила от това, че я бе настъпило някакво едро и тежко същество. Само това му липсваше. Той сграбчи кобура си, извади пистолета си „Макаров“ и свали предпазителя.

— Милиция! Ей, стой на място! Кой е там? — извика той, като насочваше дулото насам-натам и едва дочуваше собствените си думи от шума на вятъра. През черните облаци над главата му най-сетне едва-едва се подаде бледата нащърбена луна и милиционерът се разтрепери.

На няколко метра от него в гъстите храсталаци от диви малини видимо се различаваха очертанията на нечия едра прегърбена фигура. Неизвестното същество стоеше на задни лапи, а големите му жълти очи излъчваха студен блясък. Злобният им поглед беше насочен право към милиционера и не му обещаваха нищо добро.

„Това е мечка“ — стрелна се през ума на Артьомий Павлович и той натисна три пъти спусъка на пистолета, без да се цели, след което усети болка в китката от отката. Но вместо очаквания рев на ранен звяр или шум от тежко падане чу тихичък смях.

Съществото се движеше бавно към него, промъквайки се през малиновите храсти. След като стреля още пет пъти и се убеди, че куршумите не причиняват никаква вреда на чудовището, обезумелият лейтенант запрати безполезния пистолет по него и хукна да бяга покрай дърветата. Тичаше неудържимо през гората към къщата на отец Андрей. Ала смехът зад гърба му не стихваше. Ако колегите му го видеха в този момент, щяха да останат шокирани от скоростта, с която тичаше сто и трийсет килограмовият дебеланко.

След двайсетина минути, покрит от главата до петите с кървящи драскотини и рани и изгубил фуражката и обувките си, Артьомий Петрович стигна задъхан до ягодовата полянка в края на гората. На хълмчето светеха прозорците на спасителната къща на отец Андрей. Той се свлече изтощен върху мократа трева, усещайки нетърпима болка в краката си. Май че успя да се откъсне и през последните пет минути преследвачът вече не се чуваше. Но какво беше това, мили боже! Мечка или не, човек или не — някаква ужасна уродлива твар, която не можеха да убият дори куршумите.