Г. Зотов - Еликсир в Ада

— Трябва да изясним една банална формалност — продължи Алексей, полагайки известно усилие да говори спокойно. — Кой е идвал при вас в деня, когато стана убийството в столовата? Пазите ли записките в дневника?

— Боя се, че за да разберем това, ще ни трябва време — смути се малко гласът. — Нали разбирате, посетителите, общо взето, са доста, а пък тези туристически групи от Рая, от които вече се уморихме да се оплакваме, направо ни изтормозиха…

Шумът зад вратата се засили и сега Калашников без проблеми чуваше не само отделни думи, но и цели фрази. Смисълът им не оставяше никакво съмнение, че шефът всеки момент ще се появи в коридора, за да потърси помощ от тежката артилерия. Алексей затисна свободното си ухо с ръка, за да чува по-добре, и прекъсна събеседника си:

— Няма да си простя, ако ви причиня безпокойство. Не ми трябват имената на всички посетители. Ако не ви е трудно, моля ви проверете веднага в компютъра дали сутринта болницата не е посетил един човек…

Прехапвайки болезнено устни, той назова името и то отекна като ехо в мембраната на мобифона, а Алексей се порази от тона, с който го изрече.

Човекът отсреща замълча за две секунди.

— Да-да, разбира се — чу отново Калашников топлия глас, който достигаше до него сякаш от друга планета. — Виждам бележката на портиера. Точно в осем часа сутринта е фиксирано посещение с този документ за самоличност. Подписът е поставен с кръв и всичко е както трябва… За да сте по-сигурен, веднага ще направя анализ на ДНК, имаме съвсем нова електронна апаратура… Един момент… — В слушалката се разнесе бълбукане, тракане и шумолене.

— Да, със стопроцентова сигурност това е той. Не биваше ли да го пускаме? Този джентълмен идва доста често, лично шефът е подписал пропуска му. Винаги идва по работа, а не просто така.

— Всичко е наред — успя да процеди Алексей. — Просто в момента пишем окончателния протокол и трябва да изясним дали, когато трагедията се е случила, наоколо не е имало наши служители. Много ви благодаря за помощта.

— Няма за какво. Ако има нещо, обадете се пак, винаги ще се радваме, ако можем да ви бъдем полезни.

Когато след пет минути, засипан с ругатни (обидните изрази крещеше една млада огнена брюнетка, облечена с леопардови бикини), оглушалият от крясъците шеф надникна в коридора, за да покаже на опърничавата дама своя служител, станал популярен от новинарските емисии на телевизията, той с изненада установи, че Калашников го няма.

21 часа и 45 минути

Мъжът със сива фуражка отново ритна злобно твърдата гума на форда и колата безучастно се разтресе. Гадна бричка! Как можа да се повреди точно на този път, където дори денем не можеш да срещнеш никого, да не говорим за нощем. Ама че гнусна изненада! Мястото беше страшно затънтено, най-близо се намираше къщата на отец Андрей, който се бе заселил в самите покрайнини, но и дотам трябваше да извърви пеша около пет километра през гората. Сякаш напук забрави мобифона си вкъщи, а по радиостанцията не му отговаряше никой. Сигурно дежурният я бе пъхнал в бюрото и спеше на служебния диван, както често се случваше. А най-обидното бе, че фордът беше съвсем нов, но най-вероятно, когато са го сглобявали в завода, както винаги са си спестили една-две части. Когато караше бързо, колата започваше да хълца като пияна, а пък днес дори едва запали. Трябваше да се сети веднага, че ще стане така. Перспективата да се мъкне посред нощ през тъмната гора не беше от най-приятната, но той нямаше избор.

Артьомий Петрович въздъхна тежко, изстреля две сочни ругатни, извади ключа от таблото на автомобила и затвори вратата. Обърна се към черните шумящи от вятъра дървета и закрачи бързо по пътечката, която водеше към къщата на отеца.

„Отецът“. Ама, моля ви се, и това ми било отец. В момента те бяха доволни, че можеха да слагат в джоба си кинтите, които отпускаха за погребенията на неизвестните клошари. Но той си спомняше как преди време цялото им поделение се притесни, защото самият лидер на модната московска секта „Рай сега“, която пропагандираше „завръщане към изворите“ (към изучаването на арамейски, към поклонничеството в Палестина и към молитвите в пещерите) пристигна в селото им. Тревожеха се да не се случи нещо лошо. Но стана точно обратното. Отец Андрей живееше скромно и самотно, държеше се смирено и по никакъв начин не нарушаваше реда и не организираше оргии. Единствено Иванушка навестяваше наставника си, за да къпят и да обличат покойниците. Столичните вестници се гърчеха в догадки защо обожаваният от поклонниците си — жени на банкери и министри (клюкарите го наричаха Неораспутин), лустросан „отец“ е сменил луксозна Москва с пущинаците край Москва.