Г. Зотов - Еликсир в Ада

Сякаш токов удар разтърси Калашников, и то толкова силно, че косите му се изправиха. Майко мила… Точно този човек имаше истински кетлеровски велосипед, който отдавна вече трябваше да изхвърли на боклука. Гумите му бяха изтъркани, а едното му колело беше огънато и затова леко поднасяше, когато го караше — нещо, което много добре личеше от следите по асфалта. Пред очите му като на кино се появи велосипедът, който беше виждал на паркинга пред входа на Ведомството. Алексей отново премести помръкналия си поглед към рисунката. Да. Майко мила, това беше той!

Калашников не забеляза, че листовете се изплъзнаха от ръцете му и затанцуваха, сипейки се по пода.

Той се олюля и се смъкна от стола. Не! И още веднъж — не! Имаше просто и логично обяснение на целия този ход на мислите му. Той просто беше полудял. Постоянното недоспиване и нервните сривове през последните десет дни бяха дали плодотворен резултат. Пък и в края на краищата да не би старите велосипеди с поднасящи огънати колела да бяха малко в Града!

Сигурно бяха милиони, ако не и повече. И се питаше защо трябваше да си прави зловещ извод от едно случайно съвпадение?

Но в същата секунда, обзет от слабостта и световъртежа, каквито изпитваше човек, болен от грип, той осъзна за какво става дума. Щом Калашников надуши името на убиеца, много неща започнаха постепенно да изплуват от мъглата. Всичко беше просто като бобена чорба. Налице бяха много насочващи подробности, но никой не искаше да ги забележи.

Убиецът имаше възможността да научава плановете им, защото беше изключително близък до Ведомството. Той беше ликвидирал вампира, след като се е издънил с букета цветя. Този човек беше на възраст и страдаше от склероза. В паметта му отново изплуваха двете старомодни дами, които разговаряха чинно пред купичките със сладолед. „Тук, миличка, всичко е различно.“

Точно така. И това трябваше да се има предвид още от самото начало, но те, включително и опитният им шеф, по навик продължаваха да оценяват човека и постъпките му според земните стандарти. Точно затова килърът се бе наслаждавал на тяхното неведение, унищожавайки виртуозно жертвите си една след друга и вършейки това весело и подигравателно фактически пред очите им. Неясно беше само едно — очевидно убиецът определено искаше Алексей да го открие. На два пъти му оставя доста видими намеци, чийто смисъл му стана ясен едва сега. Защо ли го е правил?

Калашников потръпна, изпитвайки неприятно ледено гъделичкане по гърба. Плъзна поглед по почти тъмния коридор, по чиито стени играеха сенките на свещите, и му призля. Засега всички тези налудничави версии не променяха основната същност и предположението му продължаваше да звучи ужасно. Какво невероятно самообладание и хладнокръвие би трябвало да притежава този човек, за да му се усмихне в лицето и демонстративно да се покруси, че в Града стават такива кошмарни неща! Той стана, настъпи листа от оризова хартия и той изхрущя под обувката му. Както и да е, нямаше нужда от излишни емоции, трябваше да бъде спокоен. Сега щеше да се обади на две места и без проблеми да разбере какво представляват изводите му — ярки фантазии, давещи разсъдъка му от постоянното безсъние, или истина, заради която не само цялото Ведомство, но дори и самият шеф щеше да изхвърчи.

Калашников извади машинално мобифона си, чиято батерия беше почти паднала, спомни си нужните цифри и бързо набра номера. След два дълги сигнала се разнесе пукот, който обозначи началото на връзката.

— Ало.

Щабскапитанът отговори тихо, въпреки че разговорът му и без това не се чуваше зад вратата, където всичко гърмеше и се тресеше. Ако се съдеше по звуците, по шефа вече бяха започнали да мятат чинии.

— Добър вечер. Обажда се Алексей Калашников от Ведомството.

— О, радвам се да ви чуя — отвърнаха в слушалката. — Нещо спешно ли има? Мисля, че вече ви казах всичко. Някаква допълнителна информация ли искате?

— Искам да попитам само за пропускателния режим. — Калашников полагаше огромни усилия, за да говори. — Ако не греша, при вас той е доста строг.

— Да, така е — с известна гордост изрече гласът в слушалката. — Външни хора не могат да влязат при нас, защото появата им понякога влияе негативно на нашите тъй да се каже квартиранти. Правилата са еднакви за всички. Това се отнася дори за вашето Ведомство. Има само две категории служители, които могат да проникнат в сградата по всяко време и без предварително съгласуване. Но и те са длъжни да покажат на портиера документ за самоличност и да се подпишат на входа.