Г. Зотов - Еликсир в Ада

И стана точно така. Нямаше значение какъв бе характерът на човека, който откри Книгата. Важното бе това, че той тръгна покорно по пътя, посочен от Тринайсетия. Никой не можеше да отрече, че той познаваше до тънкост човешката природа. Ако романтичният Глас виждаше в това блудно стадо безброй плюсове, практичният Юда откриваше само минуси. Нима то не заслужаваше всичко това? Разбира се, че го заслужаваше. Но съдбата на хората не го интересуваше. Само че какво ли щеше да стане със самия него?

Казват, че само след две-три години, прекарани в единична затворническа килия, хората полудяват. И започват да разговарят с решетката, със стените, с тавана. Какво му помогна да не откачи през първите години и разсъдъкът му да не се замъгли? Силата и упоритостта. Тринайсетият искаше да дочака разговора с Гласа, каквото и да му костваше това. Когато по кабелните телевизии започнаха да пускат филмите на ВВС за археолозите, той си гризеше ноктите от яд, че нито един от тези очилатковци не можеше да се добере до сандъка, заровен под хълма?

Но те вече се добраха до него. И ако той пожелаеше, без проблеми можеше да си издейства снизхождение, разкривайки подробно, страница по страница, плана за действие на онзи, който бе открил Книгата… Ах, колко наивно подходи! Всичко това се случваше в Града, а Гласът не се вълнуваше особено от проблемите там. Може би в крайна сметка единствено шефът щеше да му каже едно мимолетно благодаря, но както е известно, благодарностите бяха само думи.

Навремето Гласът не си помръдна пръста, за да спаси себе си — любимеца на хората. Такава беше политиката му — да смята, че онези, които вършат злини, сами погубват душата си, тоест че това е лошо за самите тях. Независимо дали Тринайсетият щеше да помогне на разследването или не, писмата му до Небесната канцелария щяха да си останат без отговор. Гласът се обиди. Така да бъде, сърдитко Петко — празна му торбичка. Но когато всичко наоколо пламне, те щяха да се сетят, че биха могли да предотвратят тази катастрофа само с един-единствен разговор, който щеше да продължи двайсет минути. Но вече ще е късно. Така да бъде!

Тринайсетият се улови, че мисли с категориите на тригодишно дете, и най-неочаквано го досмеша. Май че миналата нощ игра на шах доста до късно… Още не беше време за сън, но очите му се затваряха и той не издържаше повече. Така или иначе машината се завъртя и нямаше как да бъде спряна. Скоро той щеше да види лицето на Черния ангел в цялата му красота, когато се изправеше пред него. И вече беше късно да размишлява дали това беше добре или не.

Тринайсетият отиде до спалнята, стъпвайки по копринения мъх на тебризкия килим. Леглото под балдахина, застлано с черни чаршафи, сякаш излъчваше свежест и умиротворение. Без да се съблича и без да събува обувките си, Тринайсетият легна върху мекото одеяло. Известно време гледа в тавана, а след това затвори бавно клепачи. Той все още не знаеше, че няма да успее да се наспи.

19 часа и 37 минути

Калашников убиваше времето си в дългия затрупан с вещи коридор. Приседнал на крайчеца на стола с извити крачета, той разглеждаше листовете, получени от отдела по криминалистика, върху които бяха фиксирани отпечатъците от гумите на кетлеровския велосипед. И какво си въобразяваха? Велосипедът беше стар модел, произведен около деветдесетте години на XIX век. Той също беше виждал такива велосипеди, само че вече не помнеше къде и кога. Тъй като не искаше да развява кирливите ризи пред всички, шефът го помоли да почака отвън и му обеща, че ако се наложи, ще го извика в качеството на тежка артилерия. Иззад плътно затворената врата се разнасяше глух шум, в който можеха да се дочуят отделни думи като „говедо“, „животно“ и „ти пък откъде се взе“, но репликите на боса не се чуваха, тъй като женският крясък ги заглушаваше. Очевидно моментът, когато на шефа щеше да му потрябва тежка артилерия, вече наближаваше.

Алексей размърда изтръпналия си крак и отново се зае да разглежда листовете от оризова хартия, покрити със схеми, рисунки и снимки. Да, отдавна вече не произвеждаха такива велосипеди. Очевидно собственикът му беше доста консервативен човек на възраст, иначе отдавна да си е купил по-модерно колело. Преди революцията такива старомодни велосипеди караха младите интелигенти, които нямаха пари да платят за услугите на кочияш. А заради страшните задръствания, които в момента блокираха улиците на Града, много от старите обитатели на Ада нямаха друг избор, освен да въртят педалите и дори бяха направили отделни алеи за тях по големите шосета, възползвайки се от опита на Китай. Нали дори в самото Ведомство имаше хора, които всеки ден лавираха сред потока коли и пристигаха на работа с вярното си старо колело? Охо, имаше много такива! Ето, например… Ох, как му беше името… По дяволите, излезе му от ума. Този мъж не само беше заклет велосипедист, а освен това винаги носеше специална верига със специален катинар, за да завързва превозното си средство за дървото, та някой доброжелател да не му го отмъкне.